Лудост. Не знам защо всеки ми го повтаря постоянно. Бил съм луд и ненормален, но пък го казват с усмивка. Да, обичам да тичам с всичка сила, да подскачам и да си играя. Все чувам „ти си типично хъски”, и после всичко ми прощават. Спомням си колко много бели съм правил и как бягах да гоня кравите, а след мен чувах отдалечените команди „Не там! Ела веднага, чуваш ли!”. Е как да не чувам… но друг е въпросът дали ще направя това, което искаш. Естествено, че не, нали съм си хъски.

Но днес лежа тук, на меката постелка и само си спомням за тези дни. Отваря се вратата зад мен и виждам любимата стопанка как ме вика за разходка… Не може ли малко по-късно, мисля си аз, но тя слага повода на врата ми и ме кара да се изправя. В този момент през съзнанието ми минават всички гоненици с кучетата от квартала и как надбягвах всичките. А  сега усещам топлите ѝ ръце, които са ме хванали силно и ми помагат да се изправя.

Тръгваме заедно нанякъде, тя - бавно с мен и виждам как сълзи капят от очите ѝ. Сигурно пак нещо са я ядосали в работата. Виждам кола отпред, ще ходим някъде, винаги съм обичал да пътувам… отварят ми вратата и аз се опитвам да скоча в нея както преди, но нещо не се получава и пак някой повдига крачетата ми, в помощ да се кача. Сядам удобно и виждам ръцете на стопанката ми, поставени на скута ѝ и умът ми веднага ми навява спомените. Облягам си главата на едната ѝ ръка, а другата започва бавно да ме гали по главата, а устата ѝ нашепва мили слова. Ах, колко е приятно така, ако можеше да останем така за по-дълго, щеше да е прекрасно.

След няколко минути в тази поза, аз почти заспал, усещам как вратата се отваря и вече сме пристигнали крайната цел. Слизаме от колата бавно, но славно и усещам топлите погледи върху мен, които ми говорят колко съм прекрасен и мил.

Влизаме в позната стая и идва ветеринарът, който винаги го е било толкова страх от мен. Всеки път го плаших с ръмжене и щракане на зъби. Сега идва бавно към мен и ми бие някаква инжекция, но аз не гъквам дори, не мога вече. И пак ме галят, и пак ме глезят, ах, колко е хубаво.

Чувам нежните думи ”13 години го обичах толкова много… толкова е трудно”… чак сега разбирам какво се случва… усещам как кръвта забавя кръговрата си, сърцето започва да бие по-спокойно. Тя седи на земята, хванала главата ми в ръцете си, гали ме бавно и нежно. Единствените мисли в главата ми са колко приятно е така, колко хубаво е да има някой да те държи и да плаче за теб в сетния ти час. Но недей плачи, аз винаги ще те обичам, ще си мисля за теб, където и да съм. Очите се затварят бавно, но това, което виждам аз, е само щастие… нежните ръце, топлия поглед, солените сълзи. Щастието до теб да е човекът, на когото държиш – благодаря ти за всичко, благодаря, че си до мен сега, благодаря, че ме обичаш и благодаря за всички спомени, бушуващи в главата ми… благодаря.

Очите се затварят бавно, а той изглежда толкова спокоен и аз се радвам за него… Дано усеща любовта ми, дано да бъде щастлив, където и да отиде… пък ще се видим пак в някой друг свят, където пак ще тича по полето и няма да мисли за болка и умора. Ще бъдем пак заедно и ще градим спомени, ще тичаме един до друг, както преди. До скоро, моя любов, ще се видим и ще сме заедно пак някъде… Някъде по вечните зелени поляни…