Живея близо до летището. Знаете как е – тишина и спокойствие... между всеки полет. Сега сме в края на туристическия сезон и на всеки 17 минути излитат или кацат самолети. Познавам шума от двигателите им като осемте си пръста. Другите два – показалците де, почти не ги ползвам за друго, освен да си почиствам ушите, докато поредния аероплан прелита над къщата ни. Абе, красиво е! Домът ни се тресе, кокошките спират да снасят, котката се качва на най-близкото дърво, а кучето обръща металната купичка, от която пие вода и си я нахлупва като каска. Децата ни прегракват от викане: „Самолет, номер пет, давай газ.../ако може по-далече от Бургас/ !”. Това последното, в скобичките, е от мен, иначе летището не ми пречи, стига да го преместят маааалко по-надалече, примерно във Варна.
Със съседите си говорим на езика на глухонемите. Друго си е така, ръчна комуникация, романтика, направо си е тай чи чуан в побългарен вид. Кофти се получава само, когато се връщаш от пазар и ръцете ти са заети, или ако с ...