Втора глава: Изкушението 

И когато казахме на ангелите: “Сведете чела пред Адам!”, те се поклониха, освен Иблис. Рече: “Нима да се поклоня на този, когото Ти сътвори от глина?” 
И рече: “Да Ти покажа ли какъв е този, когото Ти почете повече от мен? Ако ми дадеш отсрочка до Деня на възкресението, аз непременно ще завладея неговото потомство, освен малцина.”
Сура 17 (ал-Исра), аят 61-62
   
01.
  
Сутринта беше студена и мрачна. Вятърът Лу носеше кълбета сух пясък, който влизаше под прага и полепваше навсякъде. В къщата беше тихо и глухо като в гробница. Майка ми се носеше като призрак през коридорите и обикаляше празните стаи без да прави нищо – само влизаше, оглеждаше с празен поглед и пак се понасяше през коридора. Баба ми ровеше в старите сандъци от мазето и тихичко проклинаше от време на време, като се поизправеше за да си поеме дъх и поглеждаше строго към мен. 
Аз си стоях мирно до прозореца, гледах как Лу носи пясъка отвън, а Манджу ми рисуваше по дланите с червена боя. Често я подиграват и бъркат заради формата на очите й и тя много се сърди, затова няма кой знае колко приятели. Всъщност няма никакви. Семейството й се премести тук съвсем скоро от друг район заради търговия и тя още не може да свикне.
- Защо си увесила нос, сякаш стената се е срутила и а-а-а-ха да те грабне някое същество! При нас всички се женят така. Аз съм сгодена откакто станах на единадесет. 
Аз само я погледнах накриво без да й отвърна нищо, но тя се беше втренчила в дланта ми и рисуваше малки листенца и заврънкулки нагоре по китката ми и изобщо не ме и видя. 
- Виждаш ли – тя потупа по обецата от лявата страна на носа си, като леко повдигна очи към мен и после пак се вгледа в рисунките си – това значи, че вече не съм дете и трябва да поема всички отговорности, които животът ми е отредил. 
- Животът не отрежда никому нищо. Всеки сам прави съдбата си. 
Промърморих сърдито аз, а тя само леко се изкиска, като за момент отдели пръчицата от кожата ми за да не развали хубавата си шарка. 
- Съдбата ти те е избрала много преди ти да помислиш, че имаш власт над нея. Дори боговете нямат власт над нея, та какво остава за нас – хората. 
Погледнах я сухо и после пак се загледах във вятъра отвън. Ако сега не беше сега, ако беше вчера, може би щях да отвърна разпалено и, както обикновено, щяхме да вдигаме врява до късно през нощта и после да заспим доволни... но днес това нямаше значение. А и как да спечелиш спор за съдбата, когато се омъжваш за селския идиот. Явно Манджу изтълкува мълчанието ми грешно и продължи тихичко:
- Виж, Якира, ти разбираш грешно. Четеш от мъдрите си книги, а не разбираш какво четеш. Ето, например, сега аз имам това небесно синьо сари, пет гривни и златна обеца на носа и ако реша мога ей така да се върна у дома. Ей така, както нямам нищо да подхвана пътя през половината Вавилон и да се надявам да се прибера жива и здрава. И по пътя мога да използвам всичко, на което са ме учили и пак да не успея да стигна. Може да срещна някой, който ще иска да ми помогне, но да не приема помощта му, а да се подлъжа по някой друг и да свърша като слугиня или наложница. Мога и въобще да не тръгна. Това са си все мои избори. Страшно е когато правиш изборите сам, защото няма кого да обвиниш после. Затова вие използвате съдбата като оправдание за лошата страна на живота. Ние не използваме съдбата. За нас съдбата е това, което ти е отредено да ти се случи, а как ще стигнеш до него си е твоя работа. Като да имаш много пътеки, които водят все до едно място – коя ще избереш и колко ще вървиш никой не знае, но все ще стигнеш до там. 
Накрая тя спря и се усмихна като дръпна пръчицата от ръката ми и огледа с гордост произведението си.
- Ето, вписах и името му сред рисунъците по дланта ти. Ако довечера след сватбата си го намери, ще имате щастлив живот! 
Тя го каза така щастливо, че нещо отвътре ме жегна и аз скочих като попарена. Не й казах нищо, а само изтърчах навън през вратата. Трябваше да си поема въздух. Да затворя очи, да си поема въздух и да се моля на всички богове, че всичко това е било само сън и след няколко часа няма да се намеря в непознат дом, омъжена за непознат мъж и тръпнеща в ужас, че той ще ме пипне с мръсните си ръце. 
По улицата едва се тътреше старата вещица от катуна край стената. Хората там отглеждаха мършави кранти, които наричаха коне, а децата им джебчийстваха по пазарищата. Старата често минаваше от тук и по петите й все я следваше мръсно, черно момиченце с боси крачета и ококорени черни очи. Бабичката гледаше на ръка на пазарището и предсказваше на всички едно и също бъдеще, а в замяна те й оставяха по нещичко за ядене. 
Тя изобщо и не ме забеляза, потънала в своите мрачни мисли, но момиченцето случайно погледна към металното дърво и ме видя да стоя в сянката на едната стена. Ококорените му очи се разшириха още повече и то пъргаво подскочи към желязната портичка, промуши главичката си между решетките и се втренчи в мен с детското си любопитство. По някое време старата се усети, че детето не я следва, спря се на улицата и се обърна назад като тихо подвикна нещо на непознат за мен диалект. Момиченцето и отговори пак така тихо и пак не разпознах нито една от думите, които използва. Бабичката бавно ме погледна, а незнайно защо аз се бях приближила към портичката и протягах ръка към момиченцето. Като ме видя, очите на старата се разшириха в ужас и тя хукна бясно към вратата и дръпна назад момиченцето с такава сила, че то се сгромоляса на пътя и заплака. 
- Ти какво правиш тук? 
Изсъска тя като се беше вторачила в очите ми и ме гледаше на кръв. Аз не я познавах и затова се стреснах малко, когато тя изведнъж се обърна така директно към мен. Очите й бяха мътно сиви и изглеждаха слепи, но въпреки това тя ме гледаше точно в очите и не сваляше поглед от мен даже за миг. 
- К... Как така? Аз тук живея! 
Отвърнах аз бързо като се поокопитих малко от странната й реакция. 
- Не е дошло още времето ти! Не трябваше да си се родил още. Сега е неговото време, не твоето. Онзи който вижда още не е отворил очи. Не трябваше да стъпваш още по тази земя па макар и жена. Женското сърце е горделиво и коварно, но и знае как да обича. Още има надежда за децата ни. 
И като надума всички тези безмислици, старата се залюля назад, килна главата си встрани, измънка нещо и се обърна. Като видя, че момиченцето си да плаче, тя се засуети покрай него, повдигна го на крака и започна да тупа с коравата си ръка окъсаните му дрешки от пясъка, който вятърът Лу разнасяше навсякъде. После се обърна към мен, погледна ме изпод вежди, кимна с глава и се ухили беззъбо. 
- Ако искаш да ти гледам?
Измърмори тя тихо ала си остана на мястото – по-далечко от портата в случай, че я замеря с нещо. 
- Нямам какво да ти дам в замяна. Ето, имам само една суха бисквита в джоба. Давам ти я. 
Казах аз малко объркано и бръкнах в джоба си да й подам бисквитата. Тя се приближи клатушкайки се и протегна костеливата си ръка към дланта ми отдалеко – в случай че зад портичката или ниската ограда не съм скрила сопа, та да я натиря о гърба й. 
Тя бързо взе бисквитата като все гледаше надолу в земята, после подвикна на момиченцето на непознатия диалект и му подаде бисквитата. То я налапа цялата, очите му се облещиха още повече, а бузите му се издуха като кози мех. Проточи главата си нагоре и преглътна шумно като гладно куче преди даже да сдъвче добре бисквитата. 
- Благодаря, булка. Жив и здрав да е твоят младоженец Рух* . Хубаво име има. Добре е скрито в дланта ти, но Лу лесно може да го отнесе от там. Скрий го в сърцето си – там Душата е в безопасност.  
И като изстреля думите си, погледна ме набързо със сините си очи и после продължи надолу по улицата със ситни крачки. Аз останах като втрещена до оградата. Бях чувала, че тази старица е малко откачена, но изобщо не предполагах колко много. А и мога да се закълна, че из първо очите й бяха сиви, като да са покрити с ципа, а после бяха сини като къщата на Сали Пелтек.  
- Якира, ела да видиш роклята! 
Баба ми се провикна от вътре и в гласа й долових някакво вълнение, от което пак ми причерня.

*Рух - араб. - дух, душа