Болката... Едно изпепеляващо чувство, което те кара да ти е супер гадно...

... всичко започна с това, че си вървях по една уличка - уличката срещу болницата. Та вървях си аз и гледах празно и с отегчение Реалността около мен. Бях в отвратителна депресия. Обикновено си крача със слушалки на ушите и си слушам някакъв даркуейв, но сега батерията на тъпия плеър беше паднала и много ме беше яд.

Тогава ги чух - някакви детски писъци, които кънтяха от близката сграда зад мен. Обърнах се и за няколко секунди се заслушах.

Веднага ги познах - навярно там имаше зъболекарски кабинет и сега някое дете стоеше на стола и търпеше Болката. Спомних си, че наблизо имаше зъболекарски кабинет. Майка ми - която веднъж се бе възползвала от услугите на въпросната зъболекарка - твърдеше, че повече кракът й няма да стъпи там.

... Тънки остри къдрави иглички, които зъболекарката ти завира чак до мозъка, дебели тъпи груби свредла, зъболекарката ти казва, че сега може "мъничко" да те заболи, след което внимателно завира острия край на свредлото в канала на зъба, ти изпищяваш и посягаш да избуташ ръката й, боли те ужасно: Болката е остра и силна - макар кратковременна.

- Спокойно, спокойно! - Подвиква ти майка ти, тя стои до теб, дошла е да "ти пази страх". - Аз съм тука, тука съм.

Да, тя е при теб, дори ти държи ръката, докато зъболекарката ти вади душицата на стола. Но всъщност ти си сам, ти си невероятно сам - толкова сам, колкото можеш да бъдеш само Тук, в Болката. Защото само в Болката човек може да е истински сам, само в това ужасно чувство си напълно стерилно сам - защото друг човек не може да почувства това, което ти чувстваш в този момент.

...

Трябва да съм стоял там, на тротоара, близо минутка - преди да ми звънне телефонът. Беше един стар приятел, с когото от доста време не се бяхме виждали.

- Ей, копеле, ти ли си? :)

- Да, здрасти.

- Аз се върнах от Пловдив, тука съм си. Искаш ли да се нашмъркаме?

Приех поканата и тръгнах към парка. През цялото време докато крачих в главата ми кънтяха писъците на онова дете. Неистови, силни, прорязващи огромна дупка във въздуха, за да го запълнят с УЖАС. Писъците бяха накъсани, за по няколко мига замираха, за да се завърнат още по-кошмарни.

* * *

Когато пристигнах в парка оня гъз вече беше там и се хилеше. И другите бяха там, на пейката и ме зяпаха докато се приближавам (кога ли ще престана да се движа с тия говеда и ще си взема живота в ръце...). Небето беше бяло и хладно, птиците се бяха скрили кой знае къде и трепереха от студ. Есента наближаваше...

Моят човек извади и ни почерпи. След това почнахме да си приказваме за разни глупости. През цялото време се чудех какво правя тук, по дяволите.

...

По едно време някой заговори за проблемите си вкъщи. Беше едно хлапе дето понякога се събираше с нас, при все, че родителите му се караха, задето се движи с "пропаднали" типове. Какво е да си пропаднал?

- Оная коза (майка му) вчера ме видя, че пуша в кенефа, така ми се разкрещя... Някой ден няма да издържа и направо ще я убия! - Закани се той. Другите се захилиха.

Аз останах безмълвен. За няколко секунди си припомних някои кадри от детството. Стана ми тъжно. Отново погледнах хлапето и си помислих, че ако знаеше как живях, когато бях на неговите години, би се почувствало... странно.

* * *

 ... Няколко дена по-късно минавахме с един кретен по същата улица, по която вървях онзи път, когато чух писъците на онова дете. Когато минахме покрай онази сграда, аз чух един самотен и силен писък. Всичко в мен се преобърна.

- Боже, ама тая зъболекарка срам нема - вметнах аз възмутено. - За втори път минавам от тук и чувам да изтезава деца.

Онзи ме погледна учудено. И каза:

- К`ва зъболекарка бе, в тая къща няма зъболекарски кабинет.

- Как бе, нали имаше няк`ва зъболекарка?

- Тя е в ей онази къща - посочи ми той къщата до нея.