В боровата горичка беше тихо и спокойно. Борчетата и елхичките си говореха тихо, тихо.

Едно малко борче каза високо, че всички го чуха:

- И какво? Много сте доволни, че сте иглолистни дървета ли? С остри бодли вместо листа, с шишарки вместо плодове? Гордеете се, нали? И за какво живеем? Да се издигаме високо, високо? Да бодем небето ли? Направо ми се плаче. Нали раста? Ще стана високо и аз като вас. И какво?

- Стига. Стига си се оплаквал. Чуй ме сега какво ще ти разкажа - каза старата ела. - Когато бях малка елхичка и аз тъгувах като теб. И ненужна се чувствах, но да знаеш, в природата всяко нещо е нужно и на мястото си. Няма нищо случайно. И... както оплаквах живота си, един ден през поляната мина група туристи. С раници на гръб изкачваха планината. Тук се спряха на почивка, та ги чух какво си говорят. Колко чист бил въздухът в гората, казаха. Трябвало децата да доведат тук на почивка - да тичат на воля и да дишат кислород. Не бях чувала тази дума, но разбрах, че, като дишат нашия въздух, децата ще са по-здрави. Няма да боледуват. Някой каза и за шишарките ни. Правели мед от тях и с чая през зимата премахвали болести. Малко ли е, а? Аз бях много впечатлена. Повярвах в себе си и до днес вярвам, че съм нужна. Горда съм, че край мен има малки като теб и растат. Забиват, както каза ти, острите си иглички в небето. Знай. Ние правим въздуха по-чист. А това е нужно, за да има живот. Разбра ли?