Сърцето на Домена разказва, че в средата на осемдесетте години Учителят И. преподавал в едно от гимназиалните училища на град Русе. Бил блед и слаб мъж, винаги мълчалив, почти невзрачен, но с живи и проницателни очи. Откога в душата му нещо се случвало, не се знае, но и лицето му отказвало да изобрази вътъка, жаравата, а още по-малко пламъка на зараждащите се у него идеи. Възможно е умът на учителя И. да е съзирал пробойните в плътния свят, чудно ли би било, ако духът му е долавял пропадналите перспективи, които светът загнездва в сърцата на хората. Да, може да е било така, Доменът разказва, но не знае. Нали сърдечният ритъм е непредсказуем, поривите му са изненада, животът му е ту тиха мелодия, ту вихър и експлозия. А също е възможно всичко да е станало, просто така, изведнъж.
Било е есен, цветовете тъмнеели, а светът унивал. Юноши и девойки клюмали с притворени очи над препълнените си тетрадки. И тогава Учителят И. някак решил да преподаде своя първи истински урок…


- Иване, виждам спиш. Отегчението тежи връз теб. Как мислиш, добре ли е това?
- Другарю И., аз не спя – надигна се мъчно Иван и с насилена възбуда рече: – Аз внимавам!
- Хм, дали? А как разбра, че внимаваш, а не спиш?
Тук Иван се пообърка и тежко смотолеви:
- Ами защото съм с отворени очи, другарю И.
- Кажи, Ирена, как мислиш, когато Иван спи и сънува, с отворени очи ли е или не?
Луничавото и донейде стреснато момиче прехвърли в ума си последния урок. И случи се тъй, както никога досега, тази изпитана и скришна процедура да не й помогне.
- Аз… аз, другарю, когато сънувам, съм със затворени очи.
Учителят И. се засмя и шеговито попита:
- Ирена, как виждаш тогава това, което сънуваш?
- Аз… аз… го виждам с очите си, нали… защото…
Петър се намеси и с ясен глас поясни:
- Докато човек сънува, е със затворени очи. Но сънува, че е с отворени очи и поради тази причина вижда събитията от своя сън.
- Така е – озарен потвърди Иван.
- Тогава, Иване – отново попита Учителят И., – в този момент ти си с отворени очи и затова внимаваш или в действителност сънуваш, че си с отворени очи и всъщност спиш?
Ирена бе изоставила урока нейде в тъмните дебри на ума си, където тънеха в забрава предишните десетки уроци. Провикна се настоятелна и твърде невъздържана:
- Другарю И., аз съм будна, защото щом се ощипя, ме боли.
- А когато те ощипят и ти е хубаво, значи сънуваш, така ли? – провикна се Георги.
Класът се разсмя, Ирена се изчерви и без да разбира защо, отново си припомни урока. Бавно интересът на всички растеше.
- Само когато човек се събуди, разбира, че е сънувал – изведнъж заключи Петър.
- О, това не е вярно – обади Мая. – Аз когато сънувам, често разбирам, че това е така.
Учителят И. попита:
- Мая, значи си наясно, че в момента сънуваш?
- Не сънувам, другарю И., сега съм будна.
- Как тогава различаваш кога си в сън и кога в ден? – запита Георги.
Мая се извъртя и погледна към последните редове на училищната стая, където се спотайваше Георги и предизвикателно му рече:
- Ами когато ти си наблизо и те виждам, глупако, няма как да сънувам. Разбираш ли ме?
След кратък размисъл Петър отново обобщи:
- В сънищата винаги се случват странни неща!
- Да, така е – възкликна Иван, – в моите сънища стават, ей-такива… шантави работи.
- Все едно си в приказка – замечтано прошепна Ирена.
- Или във фантастичен филм – провикна се Георги.
Учителят И. отново попита:
- Значи ли това, че в деня не се случват странни неща?
- Ами значи, разбира се – отсече Иван.
- Не, не е точно така – възпротиви се Мая. – В дните също се случват интересни неща, дори невероятни.
Със зареян поглед Ирена сподели:
- Аз когато сънувам – летя, а когато съм будна, колкото и интересно да ми е, никога не успявам да го направя.
- В сънищата не действат никакви закони, там няма правила – Петър беше сплел пръсти пред лицето си и съсредоточено се взираше в празното пространство над тях. – Сънищата са фантазия, а човек най-много обича да фантазира, затова и не разбира, че го прави.
- Съгласна съм – потвърди Мая. – Дните са като делници, в тях фантазията е изтляла и досадата властва. Без празника на своите сънища, човек ще се вкамени и ще се превърне във… възрастен, да, в много възрастен, стар човек.
- Да, но възрастните правят каквото си искат – отбеляза Иван. – На тях не им е нужно да сънуват. Фантазирането не може да те нахрани, то е пълна загуба на време.
- Освен това някои сънища са кошмари – добави Ирена. – Как е възможно аз да искам да сънувам кошмари. Това не е вярно, сънищата не са фантазия.
Учителят И. се намеси:
- Аз така и не разбрах от вас, как Иван разбира, че внимава, а не сънува?
- Каквото и да стори човек в своите сънища – отвърна Петър, – то не предизвиква последици извън границите на съня. А дните са свързани и единият влече след себе си другия. Колкото повече неща си спомня човек, толкова по-сигурно е, че той не сънува.
- И аз така мисля – продължи Мая думите на Петър. – Сънищата са някак набързо скалъпени светове. Малко повече внимание и декорите проличават, прояви ли се съобразителност, сънят се предава и разкрива своята същност.
- И аз се събуждам – довърши Иван.
Учителят И. бегло се усмихна.
- Добре. Нека ви попитам нещо друго. Как човек разбира, че е влюбен?
Някои се подсмяха, други примигаха, трети продължаваха да не разбират за какво става дума. Ирена рече:
- Аз досега не съм била влюбена.
- Ами за да стане това, трябва поне за малко да спреш да учиш – подметна Георги.
- Ти пък, щото си много влюбен, след като не можеш да различиш цифри от букви – засече го Мая.
Ирена отново рече:
- Аз бих разбрала, че съм влюбена, ако се окаже, че мисля винаги и само за един човек.
- Любовта е да не ти пука за скапаната геометрия – прокламира гледището си Иван.
Свъсен и вникнал образа на своите идеи, Петър заключи:
- Да обичаш е като да играеш любимата си игра. Тя винаги те вълнува и никога не избледнява. Очите ти винаги живо търсят развитието й, новите и неочаквани нейни страни. Обратите на играта са пълнокръвните жили на любовта. Тогава тя се влива в жадното ти сърце, ала не го засища, а разгаря. Аз бих разбрал, че съм влюбен, когато духът ми наместо да се спре, расте. Играе като буен пламък в беззвездна нощ. И не угасва.
- Откачалник – провикна се Георги. Ала на шегата си само той се засмя.
Мая слушаше внимателно и търсеше себе си:
- Любовта е сън, който не прекъсва. Сън без декори и без плоски сюжети. Любовта удържа всички проверки. За нея всяка критика е предизвестен провал, всяко съмнение – жалка съдба. Ако истински е влюбен човек не може да се събуди от съня на любовта, защото истината е, че влюбеният всъщност се събужда от деня и се озовава в съня на любовта.
- Нищо не разбрах, но съм напълно съгласен с това – оповести се Иван.
- Значи някак стигнахме до извода, че любовта е сън – поде Петър. – Но не сън, подобен на обикновените сънища, тоест хаос и бързо изчерпване. И ако денят всяка утрин надборва обикновения сън и се нарича събуждане, то любовта е шанс човек да се събуди от деня.
- А какво, на свой ред, ще ни събуди от любовта? – изведнъж попита Ирена.
Учителят И. се усмихна, този път по-широко и със засмени очи.
- Иване, след като считаш, че не спиш, а внимаваш – след като си съгласен с любовта, без да се налага да я разрязваш и сечеш, за да я разбереш – то би ли могъл да ми отговориш на следния въпрос – кой, Иване, си ти?
Иван беше убеден, че знае кой е, ала страшна парализа се разрасна в него. Умът му трескаво търсеше отговор, но не откриваше нищо и накрая устата тежко заключи:
- Ами, аз съм Иван. Да, Иван съм. Това е.
- От 9-ти “Б”, нали? – засмя се Георги, ала Иван, дори не го чу. Празнота блъскаше в гърдите му.
- Аз понякога съм тъжна – поде Ирена. – Друг път си мечтая за прекрасни неща. Често си мисля, че знам коя съм, но и се случва, никак да не съм сигурна в това. Може би все още сме твърде млади, за да сме наясно кои сме. Знае ли някой?
На Петър му се бе случвало да разсъждава над този въпрос, а сега му се отдаваше да продължи да търси отговорите си:
- Човек е своите желания. Макар често да не знае какво иска. Неприятно е когато мечтите ти не се въздигат дотам, че да стане ясно какви са, каква е действителната им форма. Да знаеш кой си значи да се осъзнаваш.
Мая клатеше глава и мислеше друго:
- О, мнозина възвестяват целите си и убедеността им в казаното е по-тежка и твърда от каменен блок, но знаят ли те кои са всъщност? Не мисля. Може и да съм млада, но виждам, че черно течение се спуска и повдига в сърцата на такива хора. Човешките желания са внушение отвън, на мама, на тати, на приятеля Спиро или на даскалицата Димитрова. Нали всеки се счита за различен, сякаш това е гордост, сякаш е извлякъл от гърдите си скъпото и най-свято “аз”. Но Азът е само жалък префасон на света отвън.
- И кой тогава е Иван? – попита отново учителят И.
- Аз съм това, което правя – вметна самия Иван.
- А аз съм това, което не правя – добави Георги.
Тогава Петър поясни:
- В такъв случай ти си Лао Дзъ.
- Кой съм? – опълчи се Георги. – Какво знаеш ти за мен, бе! Аз съм Брус Ли!
- Аз мисля, че човек е това, което мисли – рече Ирена бавно и отчетливо. – Нали Декарт е казал нещо такова.
- Аз по-скоро съм това, което чувствам – започна Мая. – Нито питам, нито тълкувам своите чувства, просто чакам те да достигнат до мен и да ме направят. Мислите ми идват твърде късно, а и някак служат само за дантела – малко съдържание, повечко форма. Понякога ми се струва, че когато истински чувствам, съм по-малко нервна, но не знам защо е така.
- Нервността е загуба на себеусещане – академично се изрази Петър. – Аз това съм го чел. Не знам какво е да не се усещаш, може би е метафора. Нали единствено мъртвият не усеща. Мисля си, възможно ли е нервният да е малко мъртъв. Сякаш пристъпите на нервните хора са своего рода отричане на настъпващата у тях смърт. Сега ми се струва, че нервният човек, поради някаква причина, е спрял да пътува. Достигнал е спирка, от която няма отместване. А всеки трябва да пътува. Да знаеш кой си е едно вървене навътре към себе си.
- Ами ако нещо си сакат – обади се Георги, – примерно куцаш. Виновен ли е човек, че не може добре да върви? Ами ако така е роден, какво тогава ще прави?
Ирена се намеси:
- Хората куцат с краката си, а не в душите си.
- Ама, представи си – не се съгласяваше Георги, – че както някой се ражда и с първата крачка куца, примерно с десния крак, така от началната си стъпка, куца и в сърцето си, без вина, ей-тъй от природата.
- Ще върви, куцайки – отвърна Петър.
- Ами ако не може и да куца – все повече се разпалваше Георги. –Толкова ли е трудно, да си го представиш? Ражда се един, някой си там, нещастен човек и няма крака. Чак до кръста. И хайде сега, представи си, че става дума за същото, ала не с тялото, а с душата. Кажи ми, как ще върви този беден човек?
- Ти нали имаш крака? – ядоса се Ирена.
- Аз имам – дебело го подчерта Георги, – но нали има и такива, които нямат. По рождение. За тях ми е мисълта. Какво ще правят те?
Мая слушаше внимателно, на лицето й се разгаряше промисъл, увереност силна. И тя я изрече:
- Аз мисля, без да знам защо, че почти всички хора, да не кажа всички, са хора от този тип.
Георги подскочи на чина си.
- Какво искаш да кажеш? Не разбирам! Как така?
- Тя иска да каже – отговори Петър – че никой не може да върви.
Мая тежко добави:
- Не знам защо така се получава, но тъй го чувствам: дали един човек е нервен или просто обикновен, то той по рождение е спрял да пътува.
- Значи тези, които куцат, са най-добре, те поне някак вървят – добави Иван отчаяна мисъл.
- Ако въобще има такива – додаде начумерено Петър.
- Колко тъжно! – прошепна Ирена.
- Колко страшно! – почти се провикна Георги.
- Каква идея – усмихна се Учителят И.
Мая бе заровила пръсти в косите си и сама се чудеше на мислите, които я спохождаха.
- Сега вече усещам, другарю И., къде всъщност водят въпросите ви. Спим или сме будни, вървим или не, в какво се заблуждаваме и кои всъщност сме ний? Училището може ли даде отговори на тези въпроси?
- Не мисля – отвърна Учителят И. – Училището е като чудовището, то не отговаря, а те храни с тлъстини, за да може на свой ред да те изяде.
- Е, поне знам, че Ирена е първа – възвърна обичайното си настроение Георги, ала пълната луничава девойка не му остана длъжна.
- Огледай се, умнико, всички сме в един и същи търбух.
Изведнъж Иван извиси глас:
- Заприличахме на секта.
- Не, просто не позволяваме на времето да ни превърне във възрастни – рече Мая.
И отново Петър обобщи:
- Човек разбира кой е, когато тръгне към себе си. А това е най-дългият и мъчителен път. Отклоненията са много, а препятствията високи. Любовта е игра, в която човек твори себе си и непрестанно се преоткрива. В тази лишена от граници игра няма правила и не действат предсказания. Ако си неспособен да създаваш нови и неочаквани неща, гръбнакът ти ще се прекърши и вървенето ще спре. А за да успееш в това си начинание, се налага да си буден. Дали си в ден или в сън, важното е да внимаваш. Будният е не отворени очи, а сърце, което търси.
Бяло сърце.