Брезата срещу прозореца на Петър беше висока, тънка, с бяла, като планински сняг кора. Клоните й бяха увиснали към земята унило, а малките й листа приличаха на сълзи, отронени от поругана девица. Всеки път, когато погледнеше тази бреза, Петър си спомняше за Магдалена.
Тази сутрин той се събуди още преди да е изгряло слънцето. В последните десет години – откакто завърши техникума по хранително-вкусова промишленост – спеше по два до три часа на денонощие, но поне оставаше в леглото. Сънят му този път, обаче, беше толкова кошмарен, че нямаше сила, която да го накара да остане в завивките си. Видението, което събуди Петър приличаше на призрак – висока, бяла фигура, чието лице не се виждаше, протягаше ръцете си, скрити в дълги ръкави, към него. Беше сигурен, че създанието се опитваше да му каже нещо. Той пристъпи бавно към него и тогава я видя – бялата, изящна ръка на Магдалена, чийто безименен пръст беше украсен със златен пръстен. Пръстенът, който й беше подарил на абитуриентския бал. Точ ...