Беше един от онези обикновени дни, в които всичко е планирано. Срещата на ъгъла до стария блок, любимото кафе придружено с тежка цигара и влизането в неговата стая. Цялото пространство беше запълнено с тишина, а там имаше двама души на едно легло, които бяха едновременно толкова близо и толкова далеч един от друг. Правеха се, че не забелязват, че всичко е наред, и че няма причина да се плашат от тишината, която ги беше завладяла от много време. Той протегна плахо ръце към нея, за да я прегърне и да успокои себе си и съвестта си, но тя скочи все едно я удари ток, грабна пълната кутия с цигари, и излезе на терасата. Седна на студения цимент и се отдаде на мислите си, които не я оставяха да си почине дори за миг. В този момент тежки, черни облаци покриха цялото небе и за секунди времето се промени, и донесе със себе си гръмотевици, и проливен дъжд. Тогава нещо в нея трепна, една доволна усмивка се появи на лицето й, а очите й засияха. Дъждът се усилваше все повече, а тя стоеше там с подгизнали дрехи и мокра коса. Дори за миг не си помисли да влезе в стаята. Доставяше й удоволствие да наблюдава силния вятър, който я караше да настръхва и да слуша силните гърмежи на небето, от който потрепваше. Тя стоеше там и откри себе си в това природно бедствие. Нейните емоции се откриха пред нея. Тя можеше да види с очите си какво се случва в тялото и главата й. Черното небе описваше без думи душата й, а вятърът играеше ролята на чувствата, който я връхлитаха и дори да искаше не можеше да  укроти.

Колкото неочаквано и бързо се появи бурята, така и изчезна. Тя влезе в стаята, в която нищо не се беше променило, погледна го с големите си кафяви очи и се усмихна. Без да трепне си тръгна и повече не се върна.

Беше просто една буря, но разтърси съзнанието й така, че тя никога нямаше да бъде същата, а той никога нямаше да забрави последната усмивка, която тя му подари.