Бурята вилнееше като полудяла. След тягостната черна нощ градът се беше свил унило в мокрите обятия на дъждовния ден.
Вятърът, заграбил пълни шепи морски пясък, шибаше яростно лицето на единствения човек, дръзнал да излезе насреща му.
Разгневен от явното пренебрежение на човека към силата на природните стихии, дъждът се спусна да го пресрещне и върне зад къщния праг. Зашиба го със студените си камшици, изплетени от милиони ледени капки. Те плющяха по смръщеното му чело, стичаха се по пребледнялото му лице, опитвайки се да го заслепят и уплашат. Но стреснати и озадачени от безжизнения поглед се плъзваха натъжени по небръснатите му бузи, по разголената шия и спираха настръхнали там, където сърцето му се гърчеше от болката и тежестта на непоносимия товар на една дълго пазена страшна тайна.
Споменът за извършения грях и огъня, с който го изгаряше неспокойната му съвест, бяха прогонили мъжа навън.
Като луд тръгна той под дъжда, срещу яростната атака на бурята, за да се опита да угаси жарава ...