Бурята вилнееше като полудяла. След тягостната черна нощ градът се беше свил унило в мокрите обятия на дъждовния ден.

   Вятърът, заграбил пълни шепи морски пясък, шибаше яростно лицето на единствения човек, дръзнал да излезе насреща му.

   Разгневен от явното пренебрежение на човека към силата на природните стихии, дъждът се спусна да го пресрещне и върне зад къщния праг. Зашиба го със студените си камшици, изплетени от милиони ледени капки. Те плющяха  по смръщеното му чело, стичаха се по пребледнялото му лице, опитвайки се да го заслепят и уплашат. Но стреснати и озадачени от безжизнения поглед се плъзваха натъжени по небръснатите му бузи, по разголената шия и спираха настръхнали там, където сърцето му се гърчеше от болката и тежестта на непоносимия товар на една дълго пазена страшна тайна.

   Споменът за извършения грях и огъня, с който го изгаряше неспокойната му съвест, бяха прогонили мъжа навън.

Като  луд тръгна той под дъжда, срещу яростната атака на бурята, за да се опита да угаси жаравата, на която душата му се гърчеше вече две години.

Не чуваше грозния вой на вятъра, нито болезненото стенание на тръстиките. Блуждаещият му поглед не забелязваше яростните атаки на морето. А то  се блъскаше като ранено животно върху вълнолома, спираше за миг примряло от болка и се оттегляше  сразено назад. А после се втурваше напред, подгонено от бурята и огнените копия на мълниите, ужасено от гнева на небето. 

   Мъжът не спря. Вървеше бос през дюните, с нозе, наранени от тънките саби на острицата, от натрошените раковини, които алчният пясък скъпернически бе потулил в жълтата си пазва. Тръстиката го причакваше, препъваше, шибаше го стръвно с тънките си жилави стебла и съскаше гневно, безсилна да го спре. Победена от човешката воля, тя се отдръпваше

 колебливо, за да му открие пътеката към плажа.

    Той се бе превърнал в кипящ котел, преливащ от тъмни води и бяла пяна, които се люшкаха назад-напред между каменната гръд на вълнолома и кулата на спасителите, заличавайки всички граници между земята и морето.

   Тъмната фигура на мъжа се спря на преградната стена с огризаните от вълните основи и застина там като вкаменена. Човекът гледаше бесните пристъпи на вълните и проблясващата след краткото им отдръпване девствено чиста, гладка снага на плажната ивица.

   Кой би повярвал, че преди бурята този плаж бе изпъстрен с весели хора и      шарени чадъри, под които като фина бродерия се преплитаха във всички посоки човешки стъпки. Големи и малки, плитки и дълбоки - следи от радостно оживление…

   „Такава е и моята душа сега. Пуста и ограбена като този безлюден мокър плаж! Няма ги веселите следи от простите човешки радости. Няма го тихото сладко чувство, че съм жив, че съм млад и изпълнен с мечти за бъдещето. Сякаш връхлетял ме като тази буря порой отнесе завинаги спокойствието, мечтите и желанието ми за живот.

   Какво е болката в наранените ми нозе пред болката, от която кърви сърцето ми? Студен ли е дъждът? Премръзнало и изтерзано ли е тялото ми? Как бих разбрал това, когато в гърдите ми лежи тежката  ледена буца на вината ми?

   И мога ли да сравня този вихър със страшната буря, която бушува в мене, опустошава душата ми, прекършва волята ми, убива ме бавно и мъчително.

   Господи, една от тези мълнии само за миг би изпепелила и мен самия, и черните мисли, които ръфат като зли кучета сърцето ми!

   Ех, море, да би могло да измиеш горчилката и отровата на моя позор, тъй както с лекота отмиваш всяка следа, оставена по плажа!

   Небе, небе, разтвори се сега пред мен! И ако е вярно, че след смъртта приютяваш човешките души, търсещи мир и покой, моля те, приеми и моята грешна душа! Позволи ù да потърси душата на онзи, чиято гибел лежи на моята съвест, да се изповяда и потърси прошката му. Не я ли получа, до края на дните си ще се  гърча като жалък червей в ада на сторения грях. А очите ми ще виждат само оная кошмарна гледка - предсмъртния ужас на умиращия млад човек.  Ах, ето пак!”

   Под призрачната светлина на разсяклата небето светкавица, от дълбините на морето се издига онова страшно видение. Една посиняла мъжка ръка с тънък годежен пръстен на безименния пръст се протяга през отломките на строшената лодка към него – единствения свидетел на трагедията.

    Тя го моли отчаяно за помощ. Помощ, която той единствен  можеше да окаже, но заслепен от луда ревност, отказа на давещия се съперник.

    И още по-лошо! С какво перверзно наслаждение стоеше и гледаше ужасяващата борба на младежа със смъртоносното подводно течение, което жадно го поглъщаше и завличаше към коварните подводни скали…

Да, всичко това стана пред очите му.

    Марин беше най-добрият плувец в околността. А младежът, който се удави, се казваше Славчо. Не беше тукашен. Живял в дом за сираци, който е трябвало да напусне след навършването на пълнолетието си. Той не познаваше родителите си. Не знаеше да има някъде роднини, при които да склони глава. А трябваше да се живее някак.

     Беше началото на лятото и Славчо бе тръгнал към морето, което никога не беше виждал, но беше сънувал толкова често, че в душата му се бяха загнездили един сладък копнеж и вярата, че именно там, край морето, го чака късметът му.

     Рибарите вече стягаха мрежите и пускаха лодките в морето. А то обещаваше да бъде много щедро. Надеждите за богат улов и хубавото време бяха разведрили мрачните им лица. Размекнатите им сърца се разтвориха отзивчиво за сирашките неволи на това тънко като тръстика и с очи сини като бездънно небе момче.

    Приеха го в селото. Вземаха го един след друг в лодките си, а той теглеше заедно с тях пълните мрежи, гребеше с тежките весла, заякваше пред очите им и усвояваше трудния, но вълнуващ рибарски занаят.

     И нашият герой, Марин, най-личният от младите рибари, обикна Славчо. Неусетно станаха най-верните другари. Марин учеше Славчо да плете и поправя мрежи, да ги мята изкусно, а после да се пазари с хитрите търговци за богатия улов…

    Само на едно не можа да го научи. На онова, с което местните момчета сякаш се раждаха – дарбата да плуват като риби и да разпознават капризите на морето. Забрави да му каже за коварството на подводните скали край близкото островче, което всички рибари отбягваха.

     Славчо не познаваше добре морето и се страхуваше да се отпусне в ласкавата му прегръдка. Той не  успя да се научи да плува, въпреки уроците, които му даваше Марин.

     А Мариновите загрубели пръсти отказваха да галят нежно устната хармоничка, на която Славчо свиреше изкусно. Солените му, изпръхнали от слънцето и вятъра устни не съумяваха да изтръгнат с благост и търпение оная чудна мелодия, която звучеше в душата му, но сякаш се срамуваше да излезе навън.

     Но те и така бяха щастливи … До онзи ден, когато злощастната им съдба реши да им изиграе грозен номер, да развали приятелството им и да ги изправи един срещу друг като съперници.

   Марин отдавна обичаше едно момиче. Имаше прекрасни зелени очи. Те като нежни водорасли галеха душата му. Топла усмивка цъфтеше на кораловите ù устни. Две закачливи трапчинки красяха румените бузи. А косата ù – тежък златен венец, царствено се виеше над бялото чело.

    Рибарят беше влюбен до уши в Елица, но все още не можеше да намери смелост открито да ù признае чувствата си. Беше решил, че преди да разтвори пред нея душата си, трябва да подреди живота си. И чак тогава, като истински мъж, да признае колко я обича. А пък, както му е редът, след туй да поиска и от родителите ù позволение да се оженят.

И досега се пита кой дявол го накара да запознае Славчо и Елица? Искаше да се похвали пред другаря си, че люби най-личното момиче в околността. Но Бог ли не му беше дал дар-слово, от глупост ли, или от мъжко стеснение не се реши да му я представи като своя любима, а като скъпа приятелка от детските им години.

   А дяволът взе, че му спогоди най-коварния номер, който го улучи като отровна стрела право в сърцето.  Елица и Славчо се влюбиха един в друг.

    До този момент Марин сдържаше горещите си чувства и девойката не знаеше за красивите му блянове. А Славчо не подозираше, че другарят му е влюбен. И един ден, щастлив и развълнуван, се похвали на Марин, че се е сгодил  за Елица и скоро ще се оженят.

      Мълния да беше паднала върху клетия рибар, не би поразила с такава болка душата му. Мъка и обида заклокочиха като огнена лава в нараненото му мъжко сърце. Стисна здраво устни, за да не им позволи да изригнат като вулкан. Ревността загриза душата му, смаза мъжкото му самочувствие.  Разтърсиха го ледени тръпки. Красивото чувство в гърдите му се прекърши, а в потъмнелите му очи припламна опасен блясък.

     Казват, че любовта правела хората слепи и глухи за страданието на околните. Вярно било. Славчо дори не разбра какъв пожар запали в сърцето на другаря си. Но от този ден приятелството им  свърши.

     Пиян от споделеното щастие и улисан в подготовката на сватбата, щастливият годеник рядко излизаше в морето. Повече от месец не бяха се виждали и с Марин. Славчо така и не разбра, че пътеките им тръгнаха в различни посоки, а приятелят му нарочно го отбягва, настръхнал като вълк-единак, победен в борба за оспорвана любима.

     Останалите рибари също си имаха своите грижи. Беше вече късна есен. Лодките трябваше да бъдат постегнати, скъсаните мрежи плачеха за поправка… работа ли им беше да седнат да нищят чувствата на двамата младоци, които вече не виждаха заедно? Животът продължи да тече като бавна пълноводна река – лениво, скучно и еднообразно...

   До онова студено ноемврийско утро, в което гъста, лепкава мъгла обсеби в студената си прегръдка и морето, и земята. Тя принуди и малкото излезли в морето рибари да се завърнат в селото, въпреки новината за забелязания голям рибен пасаж наблизо.

    Сред мъжете, потърсили топлина и разговорка в селската кръчма, се мярна за малко и Марин. Купи кутия с цигари, запали една от тях и се заслуша в оживения разговор на останалите посетители. Говореха за изминалата бурна нощ, за гъстата тежка мъгла, попречила на плановете им. Някой спомена, че май една лодка не е успяла да се прибере. За последно я видели близо до опасното островче, но нали всеки бързал да се върне невредим, не разбрали какво е станало с младока, дето бил в лодката. Май бил Славчо, сирачето, дето скоро се оженило…

    Увлечените в разговор мъже не видяха Марин, който забързан излезе от кръчмата. Никой не забеляза в мъглата и лодката, която се отдели от брега. Пък и кой друг би дръзнал в такова време да излезе в морето? Само много предан или много отчаян човек би се решил да се отправи в тази гъста, непрогледна мъгла към островчето с лоша слава. А и мисълта за коварните подводни скали плашеше и сковаваше сърцата и на най-смелите рибари със смъртен страх.

     Първият порив, който накара Марин да излезе в морето, бе пробуденото чувство на съпричастност към изпадналия в беда Славчо. Честното мъжко сърце на рибаря призова човещината му в помощ на бедното неопитно момче.

     Но колкото по-навътре в морето навлизаше Марин, незатихналата ревност и обида зачовъркаха прясната рана в душата му и го разколебаха. Беше решил да се върне, когато откъм скалите се чу глух удар и отчаян човешки вик разцепи унилата тишина. Рибарят разпозна злокобния стон на строшена лодка и тежкото цамбуркане на човешко тяло в кипналата вода.

     Отпуснал веслата, напрегнато втренчил поглед в призрачната снага на мъглата, Марин по-скоро се досети, отколкото видя какво се случи.

     В  този миг, по някаква странна приумица на провидението, една невидима ръка открехна плътната бяла завеса пред очите му и той видя само на няколко метра от лодката си как в предсмъртен ужас един млад човек се бори за глътка въздух, вкопчил се с последни сили в живота.

     Ако имаше на този свят някой, който можеше да му помогне, това беше Марин – най-добрият плувец и състрадателен човек. И в един момент той наистина щеше да го стори. Но в този миг на протегнатата към него молеща ръка на давещия се проблесна тънката златна халка на младоженеца. Като змия го клъвна в сърцето тази гледка. Сякаш самият дявол отново завладя душата му в решаващия момент.

     И вместо да протегне ръка или пък да се гмурне към потъващото вече тяло на удавника, Марин вдигна веслото и отблъсна към алчните дълбини на морето своя съперник. После обърна лодката и избяга, подгонен от мисълта за ужасната си постъпка, отвратен от себе си, понесъл тежкия товар на един все още неосъзнат, но вече сторен грях.

    Никой не видя, никой не чу и не разбра какво точно се беше случило пред очите му и с негова „помощ”.

         След два дни успокоеното и избистрено море изхвърли обезобразеното тяло на Славчо на брега. Хората бяха потресени, пожалиха го и скоро го забравиха. Не го забрави само Марин. Ни сън, ни покой имаше за него след този ден. Загуби и радостта си и интереса към живота. Очите му страняха от хорските погледи, но където и да се спираха, виждаха все едно и също. Мъгла. А сред мъглата и отломки от строшена лодка – едно потъващо, гърчещо се от ужас тяло и една дясна ръка, подаваща се над вълните с тънък златен пръстен на безименния пръст.

         Този пръстен сякаш се уви като змия усойница около сърцето му, стегна го в убийствена прегръдка, беляза душата му с отровния знак на греха. Вече две години страшният спомен пиеше мъжките му сили. Бурята на непростимата му вина бушуваше ден и нощ в гърдите му, опустошаваше душата му, убиваше го бавно и мъчително…

     И ето, в тази нощ, бос, разгърден, безчувствен към студа и телесната болка, Марин тръгна в гъстия мрак навън, към своя съучастник в убийството на Славчо – морето. Брулен и тласкан от вятъра, прав под ледените камшици на дъжда, замерян с гръм и мълнии, той стоеше отчаян на брега.

         Трябваше! Трябваше да разбере най-после коя буря е по-страшна и по-убийствена. Тази, която вилнее сега срещу него, или тази, която вече две години не стихваше в душата му?

         А после, осъзнал ужасната и непоправима истина, че сам се е осъдил на доживотни мъки за сторения грях, Марин прекрачи невидимата граница между морето и земята и без да се обърне назад, пое през тъмните прагове на побеснелите от бурята вълни към онази ръка с венчален пръстен, която денем и нощем се протягаше с няма молба и надежда към него – убиеца.