Колко пъти исках да избягам, да загърбя всичко и да бягам докато следите от сълзите не ги изсуши вятърът на забравата?! Колко още мога да понеса без да загубя представа коя съм?! Колко мечти още е нужно да пожертвам в името на своите илюзии, заблудили ме с празни обещания за любов?! Колко нощи ще трябва да топля детското си сърце в студените пламъци на самотата?! Колко време ще трябва да понасям тежестта на собствените си грешки?! Докато не остане само прахът...

    Прах, разпилян от ветровете на така желаната свобода и погълнал тайните копнежи на сърцето. Прах, от който всяка прашинка носеше един ден... един спомен така желан и така мразен, заради чувствата, които носи и пази...

    Когато тръгвах, знаех, че ще се върна и въпреки това опитвах да убедя себе си, че този път няма да потърся обратния път. Но сърцето отдавна знаеше, че няма да стане  така! То познаваше този път...,по който безброй нощи е вървяло, за да се завърне, за да намери така желаната утеха и покой на своята нестихваща съвест!

... И този път не бягаха заради поредния „убиец на любов", а защото... защото вече всичко се беше обезсмислило,,не намирах смисъл в новия ден и продължавах да се самозалъгвам, че ще открия себе си... Не чувствах вече топлината на кървавия залез, не усещах топлия бриз. Пилеех спомени, разбивах мечти... губех се... Имах чувството, че този живот вече съм го живяла, че тези грешки вече съм ги правила, но тогава останах, борих се и въпреки всичко изгубих. Знаех, че бягството не е решение, но сякаш си вярвах, че когато спра, ще намеря така бленуваното спасение... Но не - остана само студа в душата и празно минало и погубено бъдеще...