До студения болничен зид бе опрял глава млад мъж. Притихнал, в болезнената вглъбеност на хаотичните си мисли, той сякаш се усмихваше... Наоколо бе пусто... Тук-там се мяркаха посетители, приведени от грижи по своите луди...
Вятърът донасяше от близката детска площадка смях и радостна глъчка, сякаш ангелчета лудуваха по пухкавите облачета...
Емануил се усмихна сякаш на себе си. От две години болничните стени затваряха душата и мисълта му. Лудницата бе капан за привидната хаотичност, която настъпва в човешкото съзнание след някакъв житейски удар...
Напуснеше ли тясната болнична стая, той присядаше до каменния зид, с надеждата да бъде озарено с радост, измореното му от сънотворните съзнание... Преди се увличаше от философия и теология... Години наред се измъчваше с разрешение на въпросите за смисъла човешкото битие и безсмъртието на душата... На практика тези въпроси не трябваше да бъдат разрешени... Не бе позволено на човешкия разум да ги осмисли и преоцени...
Идеите, които раждаше вглъб ...