БЪЛГАРИ ОТ СТАРО ВРЕМЕ

                    Приказка за деца и възрастни

                  Небето над Ихтиманска Средна гора  днес синееше като метличина. Въздуха беше напоен с мирис на мащерка и дива мента. Голямата поляна, цялата  осеяна с цветя, се беше превърнала в пъстър килим  в  ярки цветове.  Изворчето под вековният бук, бълбукаше с ледено студената си вода, без която тук не би имало живот ни за хората, ни за животните.

Пановци беше една от 24-те махали на Вакарел. Дълга беше историята на тази махала. Една от най-малките. 

    Другоселецът Пано се беше цанил за аргатин при чорбаджи Богдан от махалата, коя вакарелци знаеха като   Богдановци.  Чорбаджията имаше щерка, хубава и работлива, па кога запееше,  даже птиците  в близката  дъбрава млъкваха, спираха своите трели, та да чуят  нейната песен. Лиляниният глас се чуваше на  далеко, та даже ергените от Мечковци изтръпваха чувайки  песента на чорбаджи  Богдановата щерка.

Но Лиляна имаше очи само за младия ратай на баща си. Левент беше Пано, буйната му черна като смола коса и огнените вакли очи на момчето караха Лиляна да чувства първите момински трепети. Ама и  на Пано в душичката, почваха да пърхат птичи криле, кога видеше стройната  снага на чорбаджийската щерка, кога случайно зърнеше белите й нозе, па да не говориме  за щедрата й пазва, коя го караше да не спи по цели нощи.

Ама такъв е живота, може ли някой да върви против природата, тя си иска своето. Така е с тревата дето чака дъждец, така е с птиците, кога се вият високо в небосвода, така е с дивите животни в гората кога напролет се разгонят. Всяко  що е живинка си иска своето. Така е устроен животът от памти века, та до днеска.

Умен човек беше Богдан. Познаваше живота и хората. Разбираше кога в младите се разгореше пожарът запален от майката Природа. Пано беше работлив, не говореше много, но кога хванеше косата, стръкче тревичка не оставаше на  голямата ливада край изворчето. Макар и другоселец, работяга беше Пано, работяга и левент. Бащиният инстинкт не го лъжеше. Лиляна беше избрала първото си либе. Първо и до гроб, каза  чорбаджи Богдан и благослови младите.

Вакарелският поп ги венча, както си му беше редът. Чорбаджията помогна да си построят къщичка край голямата поляна, та да имат вода наблизо, даде им стока и рало и все що им требе за техната  си къща. За любимата си щерка Богдан  не жалеше нищо, ни пари, ни стока. Даде им овце, кози, две крави, един кон и друга по-дребна стока. 

      Човешки крак не беше стъпвал по тези места. Само зайци, змии, птици разни, а понякога и по- едри диви животни минаваха по ливадата, осеяна с цветя   и разни треви, чиито качества никой тогава не познаваше още. Нежният синчец, дребната незабравка, кърпикожухчето, дивата мента и маточината другаруваха с паламидата, дивия чесън, лайкучката и мащерката. А печурките и челядинките допринасяха за обогатяване на палитрата от цветове и аромати на голямата поляна,  край боровата гора на южния рид на “Циганката”. Осите и пчелите жужеха от сутрин до вечер и събираха божествен нектар, който отнасяха Бог знае къде.

          Зимно време гладни вълци търсеха жертви, а лисиците,  нарамили красивите си опашки,  дебнеха някоя заблудена кокошка.

      Пролетно време, когато тревата беше сочна и хрупкава, млади овчари и пастирки идваха тук да нахранят стоката си, па и дивите пориви на плътта си. Далеч от хорските очи, те спокойно се отдаваха на страстите си, които обикновено бързо угасваха под галещите лъчи на пролетното слънце.  Дива беше тяхната страст и всичко ставаше без много думи, без клетви за верност и вечна любов. Деца на природата, те се подчиняваха несъзнателно на  нейните закони. Зимно време стоката беше прибрана, поляната беше покрита с дебел снежен кожух, само тук-там се виждаха следи от глиган, подгонен от кучетата на близката махала.

          С настъпването на пролетта поляната се раззелени, въздухът трептеше от парите на земните недра,  затоплени от пролетното слънце.

         Млад овчар, повел стоката си на паша, нагази ливадата със старите си цървули от нещавена свинска кожа. Беше облечен в дълги кожени гащи и кожухче без ръкави над кенарената си,  домашно тъкана кошуля. Кривакът му беше дебел и украсен с груби шарки, издълбани от собствените му ръце.

          Докато овцете и козите  рупаха  пресната тревица, овчарят приседна под дивата круша в горния край на поляната, извади от шаячената торбичка, с която беше препасан, комат домашен хляб и парче сланина, и започна да се храни лакомо. След като похапна, надигна бърдучето със студена вода от кладенчето, което се намираше на западния край на поляната. Изпи  няколко големи глътки и легна под дебелата сянка на дървото, като подложи под главата си торбето  с храната.

          От сладката дрямка го събуди жуженето на осите. Стана, огледа цялата поляна и реши, че на това място може да се построи къща  с голям двор и плевня, с  егрек за стоката и градинче за цветя. Тук, на тази поляна, Пано за пръв път беше чул гласа на чорбаджи Богдановата   щерка. Тук за пръв път Пано другоселецът бе целунал напетата мома и в искрящите ù като въглени  очи бе видял желанието и скрития огън на младата чорбаджийка. Лиляна беше висока и стройна като тополите край Мечковци. Тялото ù беше гъвкаво и надарено, като тялото на горска нимфа. 

                   Минаха десетки години. Много лета и зими видяха  Пановата челяд и техните наследници.

В двора на старата къща бяха играли деца, млади булки бяха садили арпаджик и чесън, бяха отглеждали картофи и бял боб. Чушките и магданозът разнасяха аромата си през три  баира. Чубрицата се ронеше като кехлибар всяка есен, а крушите бяха сякаш покрити със злато. Джанковицата на Пано нямаше равна на себе си  по целио рид. Тук, в този стар селски двор, се раждаха деца, играеха на воля, пот се лееше  от непосилен труд. Земята в двора бе напоена от сълзи на  радост и тъга, тази почва, от Бога прокълната, караше всички да се борят, за да осигурят насъщния за себе си, за старите си родители, за деца, за внуци и правнуци. Във  вечна борба с природата, със стихиите, които не липсваха, слани и градушки, бури и силни ветрове, снежни виелици и нечовешки студове, които каляваха хората, лятната  жега, която изсмукваше последните сили на жътварите.

          Есенните дъждове успокояваха изсъхналата от юлските горещници почва, подготвяха я за есенната оран, за зимния сън на природата.

          Бедната реколта, получена чрез робски труд, понякога биваше ограбвана от турски разбойници и башибозук. И тогава кървави сълзи напираха в очите на селяка, със стиснати устни и свит юмрук той проклинаше съдбата си, проклинаше безпомощността си пред силата на дивите орди, проклинаше тази вековна орисия, това проклятие на Боговете, което го преследваше от люлката до гроба, там, край букака под кладенчето.

          Още преди пролетта да пукне, надеждата се връщаше, проклетата орисия се забравяше, вярата в по-хубавото бъдеще се събуждаше в претръпналата душа на селяка  и той отново лееше пот от тъмни зори, докато падне мрак над планината и вечер край оджака се радваше на голямата си челяд, мисълта за която му даваше сили пак да стане в тъмни зори и пак да лее пот, за да напоява тази скала, от чийто плодове зависеше не само  неговият живот, не само животът на челядта му, но също така и животът на много поколения след него. С тази вяра всеки ден Пано обличаше кожухчето, мяташе през рамо торбичката и подкарваше стоката към поляната, която скоро щеше да стане  част от стария селски двор.

          Така се роди вакарелската махала Пановци

Пано отдавна лежеше  до своето първо либе Лиляна,  под дъбовете, в земята,  която бе поливал с потта си много пролети. Но името му беше останало и пановци знаеха неговата история, предаваха я от уста на уста, от поколение на поколение и вече сто и кусур години махалата носеше името на онзи левент другоселец, който първи се беше заселил край голямата ливада в близост до  рида носещ името “Циганка”.

Дааа, много вода беше изтекла от тогава, много лета и зими се бяха търколили в небитието. Пановци се бяха  умножили, работили, поливали с пот тази неплодородна земя, където водата беше много кът, и чакаха  и се молеха дядо Господ  да прати дъжд, та да полее нивите и градините им, където садяха, картофи, лук, чесън и фасул. Да има джанки за ракийка, че зимъска, кога завее оня ми ти леден вятър, спасението е само в греяната джанковица. Тя ги грееше чак до късна пролет, кога отново грабваха мотики и белове, та да обработват тази трудна земя. Суров беше животът  на старите българи от махала Пановци. Суров и труден.

В Пановци попаднах през лятото на 1985 година. Мои приятели бяха купили място с  една  малка постройка, мисля че е била плевня. Към нея Гошо беше  построил островърха къщичка подобно на швейцарска хижа. Ламариненият й покрив беше  боядисал в отровен зелен цвят, а самата плевня превърнал  в дърводелска работилница, от където,   от сутрин до вечер се чуваше свистенето на банцига и абрихта. Всяка събота  и неделя, от сутрин до вечер, Гошо майстореше нещо. След година две, тази плевня щеше да се превърне в уютна механа където зимно време пиехме греяна ракия, топлейки се от новопостроената  камина. Златни ръце имаше пустият му Георги, всичко му идваше отръки.

След третото посещение, Пановци започна да ми харесва и с нетърпение очаквах да стане събота, та да напълним кошницата с  храна и напитки и да потегляме към Вакарел. Кара, моята болонка, щом  видеше кошницата, заставаше до вратата, сакън да не я оставим в къщи, в София. Там, в Пановци и тя  се чувстваше прекрасно, скитайки по цял ден на чист въздух из махалата и радвайки се на ухажването на селските си кавалери. 

Ден след ден, седмица след седмица, месец след месец, времето се изнизваше като пясъка на старинен часовник. Що кюфтета видя скарата под сайванта на Нели и Гошо,  колко баници приготвени от благодатните ръце на баба Данче се изпекоха под връшника, колко бира,  колко жълта ихтиманска лимонада  и ракия се изпи, що мухабети и стари спомени  от Мароко, се разказаха през дългите летни нощи под трептящите едри звезди на вакарелското небе. И  моето желание да имам селска къща тук в Пановци ставаше все по-силно и по-силно.

- Слушайте, мили приятели, отърваване от нас няма. Или ми намирате една стара къща да купя, или всяка събота неделя сме тука. Изборът  е ваш.- казах с усмивка и категоричен тон. Хем на майтап, хем сериозно.

Нели и Гошо се спогледаха без коментар. Явно се бяха примирили със съдбата си на постоянни домакини на нахалните си приятели. 

Но след две седмици изплюха камъчето. Имало една къща за продан, която били предложили на техните приятели Бистра и Арон, най-близкия приятел на Гого от младежките години. Те се двоумели, единия искал да я купят, другия не бил съгласен и къщата си стояла в очакване. След моето изявление, те помолили своите приятели да решат окончателно, ще я купуват ли или няма, та да я предложат на нас. И казаха за съществуването на тази къща. Веднага отидох да я видя.

Чували ли сте или чели в романите за любов от пръв поглед. Някои казват, че такова чудо не съществува. Не е вярно! Съществува и още как! Случи ми се и на мен когато я видях. Не някоя апетитна, гиздава мома, не някоя неземна красавица,  не някоя “мис” или някакво чудо на Природата. Нищо подобно! Една стара, почти сто годишна селска къща. С варосана мазилка, олющена от дъждове и есенни ветрове, с изпочупени турски керемиди на покрива, с една деформирала от влагата на дъждовете и снеговете,  и почерняла от времето дървена врата  с ръждясала стара брава от памти века. С прозорци с дебели железни решетки, като на султански харем, с черчевета почернели от старост и тук там счупено стъкло. Красива старица проточила снага по цялата широчина на двора. Ниска в десния край, а двуетажна от левия.  Грабна ме тази едновековна съборетина. Но пак бързам, ех тая моя припряност, няма отърваване от нея.

Когато казаха къде е къщата за продан, веднага тръгнах да я видя. Спуснах се  към долния край на махалата. Издълбания от есенните порои път, водеше направо към къщата и широката й част направо опираше на широката порта от посивели от дъждове, снегове и пек, криви,  дялкани с тесла, букови летви. Портата беше вързана с тел  за дебел, чепат, дървен кол, наклонен  на дясно като пиян казак.

Вдигнах и откачих телта и портата полегна навътре, едва крепейки се на ръждясалите грубо изковани железни панти, отдавна забравили изпод ръцете на кой селски ковач са излезли. Направих две крачки и влязох в стария селски двор.

Беше  началото на месец септември, тук на 1000 метра височина, есента вече се чувстваше, въпреки ясното слънчево време.  Лъчите на “слънчо” вече не жулеха кожата, а я галеха нежно като ръка на млада булка първескиня. Дворът беше  правоъгълник  с дължина около 25 метра и широчина около 16-20 м. Леко наклонен на дясно. Тарабата от ляво беше направена от същите криво дялкани букови летви, посивели и деформирани от старост. Тук там имаше счупени и липсващи летви, за удобство на селските кучета. Тревата пожълтяла и изсъхнала от летните жеги, отдавна не беше косена и стигаше до пояса ми. Отидох до средата на двора, легнах във  високата суха трева и се загледах в къщата. Кафявата мазилка от глинена кал, тук таме носеше белезите на последното варосване, което вече никой не помнеше кога е било. Тук, вече много години не беше стъпвал човешки крак. Полегнал във високата изсъхнала  от летните жеги трева, затворих очи и си я представих прясно варосана, белнала се красавица, с голям чардак отпред, където вечер да седя и слушам тишината. С дебел пушек от огнището  над комина, през зимата. С много цъфнал трендафил в градината и златно плодове по овощните дървета. Още с влизането в  стария селски  двор бях видял едрите круши-масловки, които показваха позлатата си изпод тъмни зелените листа на двете отрупани с плод крушови дървета. Тази съборетина столетница ме грабна от пръв поглед. Това беше къщата която бях сънувал, старата селска къща за която дълго бях мечтал. Това беше ТЯ и никоя друга. Тя трябваше да стане моя. Трябваше!

Дълго лежах в високата изсъхнала вече, неокосена трева, гледах тази съборетина и си я представях като неземна красавица. Няма граници за човешката фантазия, мечтите нямат спирачки. Дали човешкият мозък или неговото сърце,  раждат мечтите, ненарисуваните картини и волните му фантазии е спорен въпрос. Но картините на човешките мечти са реалност, те се раждат, живеят в него, дават му сила и енергия, за да ги превърне в действителност. 

Не можех да откъсна очи от тази къща. По време на разходки из  махалата бях виждал доста къщи, и стари и нови, и малки  стари селски и големи нови двуетажни “прогимназии”. Но тази имаше особен чар, имаше излъчване като никоя друга, тази къща имаше история. И аз имах своето място в продължението на тази вековна история. Ех, мечти, мечти!

Очите ми шареха по олющената снага на старата къща и в един момент забелязах в десния край срутеният свод на старата пещ.

      Пещта беше построил бащата на дядо Йордан - дядо Ангел. Той е имал още по-голяма челяд, осем момчета и пет щерки. Йордан беше първородният син и затова остана в бащината къща. Така беше тогава, голямият син наследяваше баща си и продължаваше рода. Другите се задомяваха и излизаха от бащината къща. Свиваха  свое гнездо наблизо в махалата. Ливади, малки и големи, колкото ти душа сака. А и горите не бяха малко, та материал  за къщи имаше бол.

        Дядо Ангел беше не само левент, но и  добър, грижовен стопанин. Когато минаваше по пътя, косата  му се вееше над дуварите. Имаше цвета на узряло жито, такива бяха и засуканите му мустаци. Навремето момите от съседните махали луди лудееха по него, ама той не, обичаше си Анка от дете и кога пораснаха, си я взе. Ни тя, ни той имаха очи за други, макар че мераклии и сватовници не липсваха.

        Старата пещ си спомни за оная дъждовна пролет, когато Ангел, още почти младоженец, реши да пристрои още една одая към къщата. Из околността всички къщи бяха строени по един и същи тертип. Кьошка, вкащи с водник и оджак, одая, одайче и килер. Векове наред вакарелци бяха строили малки и големи къщи, но по един и същи тертип. Тук, в новата одая, където щеше да се влиза направо от двора, щеше да сложат нощвите, инвентара на фурната, чувалите с брашното. Тук щеше да бъде и входът към  пещта. 

        Запретна ръкави Ангел, и с помощта на Йордан, най-големия от синовете, за няколко дни иззидаха и измазаха пещта. Стана фурна за чудо и приказ. Запалиха я, буковите цепеници даваха хубава, трайна жар. В тази пещ щяха да пекат прасе за Коледа, агне и козунаци за Великден. В тази пещ турнетата  и погачите щяха да се зачервяват и образуват вкусни корички, за радост на децата, па и на големите от семейството на баба Анка.

               Старата пещ помнеше и други времена. Тогава даже маята беше кът, та месеха хляба с квас, ама как миришеше тоя хляб, какъв вкус имаше. Можеше да ядеш топлия хляб ей така, без нищо, вкусотия голяма, та не ти требе ни сирене, ни масло, всичко си беше вътре у лебо. Когато баба Анка вадеше изпечените до червено буханки, децата тичаха, привлечени от аромата на прясно изпечения хляб. Надушваха го още от голямата ливада, където обикновено пасяха по пладне яретата  и агнетата. А вечер, когато седнеха около софрата, мало и голямо се покланяше на хляба. Още от памтивека знаеха, че по-велико, по-високо от хляба няма.

        Помнеше старата пещ и добри  дни. Когато за някой празник баба Анка точеше баница със сирене и  прясно масло. Имаше майсторлък в ръцете ù, ще вземе Анка топчето тесто, ще го размачка в омаслените си ръце, ще го разточи с грубата точилка, дето ù издялка лани дядо Ангел и като замята кората над главата си, за броени минути тестото ще  се превърне в кора, тънка като цигарена хартия. И кога баницата, вита с маслото и сиренето, легне в голямата калайдисана бакърена тепсия, ще я  изпече в пещта под връшник и ела да видиш радостта на цялата  дядо Ангелова челяд. В цялата махала, па и в съседните, нямаше кой да изпече такава вкусотия. Отвън хрупкава златиста коричка, а вътре мека като душичка, топи се в устата ти. А оня ми ти вълшебен вкус на прясно краве масло и козе сирене, караше мало и голямо често да надигат гледжосаните купи с мътеницата. Нали за това миналата година на събора  по случай Пресвета, бяха дали сума пари за тия купи.

        Пещта се усмихна при спомена за вълшебството на баба Анка, самата тя беше много пъти следила с огненото си око майсторлъка на старата жена, нейната сръчност и похватност при точенето на баницата, в която за Коледа слагаше и традиционната паричка. Не бяха богати, та се задоволяваха с някой  и друг черен гологан. Важен беше адетът, а не самата пара. А баба Анка спазваше традициите, завещани от старите, които си бяха отишли, но живееха чрез  оставеното от тях наследство. Това  не бяха нито имоти, нито богатство и стока, защото ги нямаха. Бяха оставили човещината, честността,  трудолюбието, традициите и грижата за тези, които ще дойдат след тях. Старата  пещ много добре помнеше всичко, защото беше жива свидетелка на живота в ония трудни, отдавна отминали времена.        Имаше и трудни години, зърното беше слабо, нямаше хляб за всички, мъжете работеха на полето, трябваха им сили, децата растяха и имаха нужда от храна, за да не хванат някоя охтика, жертвите, както винаги, бяха жените. Майките, които бяха свикнали да се жертват и тези, които се учеха от тях да бъдат майки някой ден. В такива дни за мен, старата селска пещ, нямаше много работа. Пазвата ми оставаше студена и неприветлива по цяла седмица.

        Но имаше и благодатни години, когато берекетът беше голям, та имаше елда за всичко. Тогава не ме оставяха да си почина и един ден. Месеха се медени туртета, красиви погачи, големи самуни хляб с хрупкава коричка, месеха се дъхави милинки  и тутманици, а баниците - вити или наложени, се точеха всяка неделя. Излизаше ми душичката от  работа, но като виждах грейналите лица на деца и възрастни, ми ставаше леко и забравях за умората и нагорещената ми до червено утроба.

        Нямаше го вече  дядо Ангел, а баба Анка лежеше под дебелата сянка на буките под кладенчето, досами него и двамата слушаха тихата песен на водата, която се лееше вече столетия изпод големия камък. Бяха се залюбили тук край кладенчето, където тя идваше всяка вечер да напълни стомни и менци. Край кладенчето за пръв път Ангел я целуна, та душата ù се преобърна. Сърцето ù запърха като първа лястовичка под стряхата им. Цял живот се трудиха, отгледаха голяма челяд.

       Аз, старата пещ, им помагах да нахранят деца и внуци, топлех ги и доставях радост и в делник, и в празник. Те се грижеха за мен, крепяха ме, когато се чувствах зле, чистеха утробата ми и кърпеха кожуха ми, и аз им се отблагодарявах по моему. Така живяхме в мир и сговор много години. Те си отидоха, децата се разпиляха, махалата опустя. Сутрин вече  не чувах звънчетата на козите, нито блеенето на агнетата, нямаше го и гръмогласния левент Ангел, да подвиква по стоката. Тишината беше станала още по-тиха, дърветата сведоха чела, гергините на баба Анка прецъфтяха и постепенно умряха. И за тях нямаше вече кой да се грижи.

Когато чух разказа на старата пещ, желанието ми да съживя тази къща стана неудържимо. Скочих на крака и забързах към горния край на махалата където беше вилата на Нели и Гошо.

Попитах къде е къщата на собственика и веднага се запътих към тяхната къща. Бяха двама братя, Ангел и Киро. Киро беше по-младия, мой набор, а бай Ангел беше с 7-8 години по-възрастен. И двамата си бяха построили нови, големи, двуетажни къщи на голямата поляна близо до шосето за съседната махала Бузяковци. Тя беше на 2,5- 3 км. От Пановци. Понякога ходехме там за вода, защото в тази махала имаше голяма чешма , където можехме да пълним 20 литровите пластмасови бидони да домакински нужди.  След време щях да науча, че моят приятел, магьосникът Орфи тук има  голяма и красива вила. В една от 24-те вакарелски махали имаха вила и моят колега Любо Енев и съпругата му, известната певица Ирина Чмихова. Това шосе водеше от Вакарел  към село Бърдо, а по-нататък до местността “Барикадите”, до Панагюрище и Копривщица.

      Пановци имаше само едно изворче, от където взимахме вода за пиене. Казваха му “кладенчето”. Беше изворна букова вода, студена и вкусна.  Водата беше под една огромна каменна плоча, та водата да се предпазва от замърсяване. Всяка къща притежаваше “кепче” направено от консервна кутия с дълга дръжка, с което гребяхме вода изпод каменната плоча и пълнехме съдовете. Това беше водата за пиене и готвене. За градинските нужди,  всички имаха по няколко 200 литрови варела, в които събираха дъждовна вода за поливане на  цветя и зеленчуковите си градини.

Киро и жена му шетаха из градината. Казах “добър ден” и обявих целта на посещението си. Киро веднага остави работата, влезе в съседната къща, която беше неизмазана, за разлика от неговата и след малко двамата братя се появиха. Бай Ангел беше доста по-дребен от по-малкия си брат и леко заекваше следствие прекаран инсулт. Киро беше едър българин- балканджия  и здравеняк. 

След поздрав и ръкостискане, тримата тръгнахме към тяхната бащина къща. Бай Ангел откачи телта и влязохме в двора, който вече ми беше познат. Бай Ангел ни поведе към къщата, взе един огромен пирон от перваза на прозореца в дясно от вратата и с него премести резето на бравата. Влязохме в къщата. Това беше първото ми влизане в тази къща, която  много скоро щеше да стане мой любим дом. Непознавайки все още вакарелската терминология, ще нарека това помещение вестибюл. Горе долу имаше размери 5 на 3 м. Помещението нямаше прозорци, но имаше няколко врати които водеха на някъде.  На ляво от вратата през която бяхме влезли имаше рафтове от дебели, грубо рендосани с тесла букови дъски. Там са стояли стомните и менците с вода. Казваше се водник. До водника имаше друга врата. Влязохме в голяма стая с размери 5,5 на 5,5 м.  С три прозореца- два към градината и един към съседната къща, която беше в ниското. Вакарелските къщи са строени по “типов проект”, малки или големи имат едни и същи помещения, различаващи се само по размери. Пред главната входна врата, която е откъм двора,  има малка дървена площадка наречена кьошка. От тук се влиза в помещението което нарекох вестибюл, но вакарелци наричат това помещение “вкащи”, тук  са водникът и огнището, което беше зазидано. Голямата стая в ляво, където влязохме най-напред се казва одая. Това е спалнята на цялото семейство, което спи на миндерлъци. В дясно от външната врата има малка стая с прозорец към двора. Това е одайчето, наричано още “невестарник”, която използват младоженците за създаване на поколение. След това и те се преместват в одаята. До врата на одайчето има друга врата. Това помещение е с размера на одайчето, но без прозорец. Казва се килер и тук се съхраняват храните на семейството. Брашно, сирене, сланина, захар и други. Един вид склад за храни. На срщу положната стена на главния вход има друга врата, която води към улицата. По време на турското робство, тя  е служела за бягство. Тя се отваря само отвътре на вън.

На лявата стена на помещението наречено вкащи, се намира огнището и до него, от двете му страни има  две квадратни ниши за поставяне на свещи или газени лампи за осветление. Стената между огнището и одаята е дебел каменен зид, който като се нагрее, топли одаята като лъчисто отопление.

Идеята да напиша този разказ, се роди снощи когато разказвах на моя  приятелка, как купих тази старата селска къща. Всичко до тук е увод,  предисловие към “търговските” преговори за покупко-продажбата и отношенията на “продавача” и “купувача” през годините след сключване на “договора”.

За трудът положен от мен и моите приятели за да превърнем тази стара селска къща в приятно место за живеете може би ще ви разкажа друг път.

След като разгледах къщата и всичките й помещения, включително лятната  кухня, която другите вакарелски къщи нямат, излязохме на двора за провеждане на “търговските” преговори. 

Застанали по средата на двора, с пожълтялата от летните горещини трева до колене, попитах колко искат за къщата.

-Пет хиляди лева, - каза бай Ангел, леко заеквайки и клатейки глава, вследствие прекарания неотдавна инсулт. 

Киро мълчеше гледайки брат си, сякаш той не беше един от наследниците на старата бащина къща. Оказа се, че бяха пет деца. Три сестри и двама братя. Като най- голям беше бай Ангел. Къщата беше наследство на петимата, но като най-възрастен, той беше упълномощен  от сестрите и брат си да се разпорежда с общото наследство. Големият брат решаваше въпроса и никой нямаше намерение да се намесва.

• Бай Ангеле, не може ли да намалите малко,- се опитах да търгувам аз. Все пак, дългогодишен външнотърговски специалист, със сериозно образование и опит в търговията, не можех веднага да кажа ок. 

 Но бай Ангел беше категоричен!

- Пет, каза той заеквайки и с тиковете на главата. Вдигна ръка, разпери пръстите си и повтори “пет”. Киро мълчеше и явно чакаше моят отговор. Тонът на бай Ангел беше толкова категоричен, че не оставяше никаква надежда за намаление.

Аз помълчах десетина секунди, подадох му ръка и казах”добре, нека бъдат  пет”. С Киро също си стиснахме ръцете, за потвърждаване на сделката, която беше сключена за по-малко от десет минути.

  Бай Ангел отиде до къщата, взе големия  ръждасял пирон, подаде ми го и каза:

- Вземи ключа на къщата, тя е твоя!

Бях силно развълнуван. Мислите ми бяха някъде между небето и земята. Понятие нямах какво ми предстои и от къде трябва да започна. Тук вече се намеси Киро, и каза, че най-напред трябва да се “претраси”  покрива. После разбрах, че това означава да се вдигнат всички керемиди на огромния покрив, да се подмени насмолената мушама и прековат летвите които я държат. Да се подменят счупените турски керемиди с нови и да се зациментират връзките между отделните участъци на покрива.

- Във Вакарел има едно момче, което може да ти свърши тази работа,-каза Киро. Ако искаш ще те заведа при него. 

Качихме се на колата и отидохме в къщата на младия мъж. Разговорът беше много кратък. Каза ми колко ще струва и какви материали трябва да осигуря. Киро каза, че в мазето на къщата има   много здрави керемиди, които са свалили от плевнята, която са разтурили за да вземат дървения материал, необходим при строителството на новите си тухлени палати. Даже не знаех, че  “моята”  къща  има  и мазе. Разбрахме се да започнат ремонта следващата събота на  9-ти септември 1986 година. Голям празник за страната, голям празник и за новия собственик на старата  селска къща. До тук добре.

Като се върнахме от Вакарел, щастлив и доволен  при Нели и Гошо, и моята съпруга, им  съобщих голямата новина, всички се зарадваха и  ни честитиха. Но…., но когато съобщих, че следващата събота започваме ремонт на къщата,  лицата на Нели и Гошо помръкнаха. Жена ми не реагираше, познавайки моят припрян характер, знаеше че ще бързам, час по-скоро да мога да ползвам къщата.

Първа скочи Нели.

• Кики, ти луд ли си да започнеш  ремонт, да харчиш пари за къща,  която по документи не  е твоя. Първо трябва да извадиш нотариален акт и тогава.

Намеси се и Георги.

- Киркорови работи, глупости, още рибата в океана, той вече харчи пари за тиган и олио.- каза моят приятел, и отиде да си рендосва дъските докато стане време за обяд.

Естествено и жена ми, се присъедини в хора, смятащ, че постъпвам неразумно, даже много глупаво и ще загубя много пари.

Аз обаче бях категоричен и заявих, че вярвам в тези хора. 

-Това са почтени честни хора, имам им пълна вяра. Аз нищо не съм им дал,  нито стотинка, а те ми дадоха ключа от къщата си и казаха, че тя вече  е моя. - заявих аз тържествено размахвайки огромния ръждясал пирон получен от бай Ангел, като доказателство за сключената сделка. Това предизвика много ироничен смях и въртене на ляво и на дясно на разперените 5 пръста на дясната ръка. Смятаха ме за пълен глупак и ненормален.

Когато видях как жената на Киро, целува ръка на девера си, на по-големия брат на съпруга си, разбрах, че това е старовремско българско селско семейство,   където  властва уважението, честността и доверието. Едно селско семейство, възпитано в старите български ценности и традиции. Семейство от полуграмотни хора, за които най- голямата ценност е честта и името на фамилията, на рода и семейството, трудолюбието и  почтеността. Това са хора,  които Елин-Пелин, Йордан Йовков, Петко Ю. Тодоров са възпели в своите безсмъртни произведения.  Това са българи от  почти изчезнал вид в “евроатлантическа България”, където вековните български, човешки ценност са заменени с  чужди

И не се излъгах нито за секунда. От първия ден, докато живяхме в този малък български рай, наречен  махала Пановци, съм имал прекрасни отношения с тези хора. Винаги съм могъл да разчитам на помощта и съветите им, особено на Киро, който имаше камион и винаги се отзоваваше на молбите ми за превоз на покъщнина,  строителни материали или практичен съвет. Естествено  съм плащал за транспортните услуги. Всичко което казвам за тях се отнася и за болшинството вакарелци от махала Пановци, мои съседи и приятели като бай Йордан и жена му, Пешо и Лиляна, моите най- близки комшии, на баба Анка, която имаше поведение на английска благородничка и десетки други които превърнаха моят живот сред тях в една безкрайна приказка.

Много от тях,  вече отдавна почиват в долния край на голямата ливада, под вековните букови дървета. Почивайте в мир,  мили мои приятели от Пановци. Никога няма да забравя дните прекарани сред такива честни, достойни  и почтени българи, винаги готови да се притекат на помощ!

Уважавал съм ги и съм бил уважаван! Обичал съм ги и съм бил обичан. Една лоша дума не чух, една лоша дума не казах за дванадесетте години, през които живяхме врата до врата.