... и се наплисках отново обилно с вода, явно още не съм се събудил. От огледалото ме гледаше някакъв грозник. Лицето му съсухрено, очите му уж моите, но го няма този непукизъм и хъс, веждите му като две бели къдели, а носът му - една педя. Сигурно много е лъгал. Е, то и на мен ми е спорт, но моят не е толкова, ето –
о, Боже ...
Тишината се сгъсти - с нож да я режеш, толкова силна, че тиктакането на часовника бучеше в главата ми - ти си, ти си, ти си. Тръснах глава. Сънувам, разбира се. Самоувереността ми се върна. За всеки случай зарязах огледалото и се доверих на навика за изрядния си външен вид. Светът отново беше в краката ми ... докато ...
Не е истина. Последвалите събития ме отведоха до най-отдалечената и самотна пейка в парка. Вече не бях онзи човек, валякът, който помиташе всичко по пътя си. Вече бях смачкан човек, даже не човек, а нещо като ... оня грозник от огледалото ...
- Тоти, Тоти ...
Даже не съм усетил кога тази мърша е кацнала на рамото ми.
- Махай се, птицо проклета! ...