ЦАРИЦА   СТЕФКА   БЪЛГАРСКА

Току-що се  събудих.  Станах,  направих си кафе,  пуших  като луда,  нали нямам  работа, какво друго да правя.  Навънка е студено, вътре е студено, в душата ми е лед.  Настроението  адски гадно. Лекарите биха казали депресия, аз -  бездействие.  И така, докато се мотах час-два из стаята  и докато все още бях по старата, изтъняла и избеляла и раздърпана нощничка – в цвят  пепел от рози, отгоре с жилетки и елеци, надолу  с анцуг - несресана и неумита, негримирана, неподдържана — реших  да стана… царица. Как каква царица? Царица на България.  Зарадвах се. Как го измислих  само, а? Царица на България!  Мозъкът ми трескаво заработи. Първо, първо какво трябва да направя?  Първо ми трябва име, разбира се - нали бързах, веднага го измислих - Стефка. Чакай, царица е пред  него, значи става царица Стефка и нали съм царица на България - става  Царица  Стефка  Българска.  Готово.

Хареса ми. Ама много ми хареса. Сега май трябва да се изкъпя, нали пред народа си ще се явявам. Бързо влезнах в банята, пуснах силно душа и с една тънка коричка от сапуна ни започнах да се търкам. Търкам, търкам, а  тая коричка нищо  не пуска, ни пяна, ни сапун, ни аромат, но аз търкам - да съм много  чиста за народа си. Готова съм. Обвих се с  още по-старата си  хавлиена кърпа, разръфана от двата  края, купена от преди  30 години  и се подсуших хубаво. Сега бързо ще се облека  и ще се покажа  на народа си — Аз, Царица  Стефка  Българска. Нали нищо не съм си купувала от цели   10 години,  обух си старите бикини  и стария чорапогащник, целият на едни   широки,  дебели бримки.  Ама целият -  отгоре  до долу. И на двата крака. Нищо, нали няма да се вижда, но и нагоре  нямам  какво да  облека. Едно детско потниче, в захабено бяло от дългото носене, една стара  тениска, червеното  ми мохерно елеченце  от моето детство, и отгоре  домашно плетен в пастелно розово  пуловер.  Много интересен цвят и целия на бабулки. Сега вече нещо по-така, най-отгоре трябва да си облека наметка, мантия, царски обувки... Погледнах си краката, пръстите ми и двата големи  изскочили от скъсания ми чорапогащник. Моментално  нахлузих домашните си бели, плетени, вълнени чорапи, черния си домашен анцуг с три бели канта отстрани и с надпис „Адидас”. Стана. Получи се. Остава нагоре. Поогледах се и грабнах суичъра си в пастелно, пастелно, ама много пастелно  избеляло бледо зелено-кафяво.  Нали има  качулка, а на мен ми трябва  корона, тъкмо нея ще използвам, а и отдолу ръкавите протъркани   и разнищени, провиснали, развлечени -  като на царските  мантии. Как хубаво  висят само като си повдигна ръката за поздрав.  Повдигнах я. Даже малко потренирах. Супер става.   Усмихнах се.  А-а-а-а–а  зъби нямам. Започнах бързо да мисля, не мога без зъби. Това е  народът   ми. Измислих го. Ще вдигна  жезъла си малко по-високо, точно пред  устата си.

Готова съм. Излизам. Народът ме чака. А, той наистина ме чака. Целият народ. Насъбрал  се, скупчил, нетърпелив, одухотворен -  само мене чака. Поогледах се, поослушах се  и малко плахичко и тихо го поздравих:

      - Да ви го... една не толкова царска думичка скочи на езика ми, но аз ловко я пернах с царския си жезъл и ясно произнесох -  Поздравявам ви, българи!       

Като се люшна оня ми ти народ, като отвори  едни гърла, като изпадна в невиждан екстаз и само ме поздравява, поздравява

       - Да живее  Царица Стефка Българска, да живее Царица Стефка Българска... да живее - и всички ми подават цветя.

Боже  мили, свят ми се зави.  Повдигнах  покровителствено  едната си ръка, с  другата повдигнах още малко  царския  си жезъл точно пред  устата, но вече  здраво го държах.  Гордо. А народът ми ме гледа и чака и аз вече силна, горда, уверена  повторих  силно поздрава си

     - Да ти  го... оная думичка пак се опита да скочи на езика ми, но аз вече имах опит  и силно казах:  Приветствам те, народе мой!

Като полудя оня мой народ от възторг, като се разкрещя, като заръкопляска, като изпадна в някаква  чудна еуфория и само повтаря ли, повтаря:

-          Да живее Царица Стефка Българска... У-р-ааа.  Да живее  Царица Стефка  Българска - и пак възгласи  до небесата и протегнати  ръце, и усмихнати лица, и светнали очи, и радост голяма.   Радост  у народа  мой. За  първи път.

Замислих се. Трябва   нещо да направя за тоя мой народ.  Виж как само ме обича. Как ми се радва. Как ме иска. Как бързо ме избра за царица на  България.  А не, трябва нещо да направя за всички тия мои поданици.  Да им се отблагодаря за любовта и признателността  и то много бързо. Как ме посрещнаха само  като царица. Благородната мисъл  ме понесе на гребена на всенародната любов.  Омая ме.  И така омаяна, с корона на глава – върху  небоядисаната ми и прораснала  и неподдържана от не знам си колко  години коса, и с жезъл в ръка, съблякох си набързо  царските  дрехи, натъпках ги в две найлонови, прозрачни торбички и хукнах  към Националния  Исторически  музей.  Да ги даря.  Да ги даря на... МОЯ   НАРОД!

                                                                                                     Стефка   Галева

                                                                                                                Гр. Сандански