В тази ноемврийска нощ стояхме с моя баща на масата край прозореца и мълчахме. Не ни се говореше. Мъката по наскоро починалия ми дядо стягаше гърлата ни. Баща ми гледаше навън, пръстите му безпричинно мачкаха някаква хартиена кърпичка, а очите му се взираха тъжно в блесналата в своята студенина облолика луна. Аз също гледах към небето. Ясната студена нощ беше пръснала милионите си звезди по небесната морава. И макар, че в стаята беше топло, тяхната студена светлина обля цялото ми тяло. Затова потръпнах и баща ми сякаш ме усети, защото се обърна към мен:
- Какво, студено ли ти е? - гласът му прозвуча толкова глухо, сякаш се беше отразил в тази сипнала се звездна необятност.
- Не, но си мисля къде ли е била неговата звезда? Нали всеки човек си има своя звезда и когато той умре, тя угасва заедно с него?
Баща ми отново впери поглед навън, но тишината вече беше нарушена и аз се обърнах към него:
-Искам да те попитам нещо?
Той ме погледна с мълчаливо очакване. Затова продължих:
- Нали не ми ...