Неоновите реклами се отразяваха в лъсналия от ситния дъжд асфалт. Ромолеше тихо, и влагата се просмукваше навсякъде, но той не я усещаше. Леките капки, които кацаха на лицето му сякаш го очистваха и мъжът, загърнат в коженото си палто с вдигната яка, с ръце в джобовете, незабележимо се усмихваше.
– Време е да те целуна – тихо каза жената до него. – Познаваме се вече от години.
– Така е. Хубави времена, през които винаги бях готов за теб.
Беше спокоен. Нямаше и следа от ефирното притеснение, което бе изпитвал всеки път, когато срещаше нейния топъл, искрящ поглед, някак загадъчен над палавата ù усмивка. Беше спокоен, защото тази нощ всички условности, които ги бяха съпровождали през всичките тези дълги години, всички прегради, които очакваше във всеки един момент да се стопят, най-накрая, веднъж завинаги бяха изчезнали. Между тях двамата всичко вече беше ясно.
– За какво мислиш? – попита тя.
Той спря и я погледна. Не можеше да откъсне очи от лицето ù.
– Мисля за това, че те обичам. Наист ...