Целувката на Лунното цвете
Вървеше през просека в гъста гора мъж, красив, надменен и самоуверен. От бързане дишането му бе накъсано и очите вперени напред, знаеше – ще мръкне скоро. Приседна, отмалял - трябваше да си почине. И се стресна – позаспал е. До него, до сами рамото си се вгледа... и видя Лунно цвете „Боже толкова се редки! Но пък хич не е красиво, има нещо в него, ледено и … стана и тръгна. Не знаеше защо, но се повърна, приклекна, вгледа се пак в цветето, в тревата. Вече и Луната пускаше своите фенери. гледа го оттук оттам, па ритна бунче със трева и на себе си ядосан тръгна към целта. Стана тъмно и се позагуби, реши да изчака светлината .
…Близнаха го топлите лъчи на слънцето, примижа и наведе поглед, че беше заслепен и... що да види на косъм до него лунното цвете: „Боже в кръг съм се въртял, ама точно тука да съм спрял”..късаше тревички машинално, даже стръкче от лунното цвете оскуба, завъртя го в ръката си груба и го захвърли като отровна гъба. За път започна да се стяга ...