Беше мрачна декемврийска утрин.Вятъра брулеше голите клони и сухите жълти треви,а аз стоях на върха на скалата,изпълнена с плаха надежда.
Още преди да погледна към морето знаех,че няма да видя огромните бели платна да се веят,нито някой,който да ме наблюдава от носа на палубата.Бях согърна,но все пак погледнах,за да се уверя в думите на хората от селото-значи прави са били...няма го,няма и да се върне вече.Кораба закъсняваше с месеци,а това показваше само едно-че е потънал.
Не можех да повярвам,че съм останала сама,че той не е тук,че нямаше да видя лицето му,да докосна ръцете му,да му кажа колко го обичам!Толкова ми беше мъчно,толкова ме болеше,но защо не можех да заплача?Защо не успявах да излея мъката си?Нима не го бях обичала истински и от сърце?.....
Взирах се в сивия хоризонт където слънцето не оставяше златни следи както последния път когато го видях.Погледнах към земята където стояхме легнали,гледайки небето.Погалих изсъхналата трева,откъснах няколко стръкчета,затворих очи и ги помирисах.Тогава усетих,че той е отново тук до мен,прегърнал ме,шепнещ мечтите си на моето ухо.Толкова зимни вечери,толкова летни утринибяхме прекарвали на това място сред зелените детелини,синьото небе и морето пред нас...Толкова пъти се гонехме по плажа и се търкаляхме в пяната разбиваша се в острите скали.Гледахме дъгата,беряхме горски теменужки,криехме се в пещерите.Морето бе нашето убежище,вълните-отражението на фантазиите ни........
Мечтаехме за хиляди неща.Обичахме се.А сега когато те няма,под мен тревата съхне и жълтее,горе небето сбира облаците тъмни,сякаш с теб си отиде и красотата от това приказно място.Сякаш без теб то вече няма да е същото.Чаках те и до днес не вярвах,че си се удавил.До днес.
Помня последната ни среща на скалата.Стоеше на ръба на пропастта с тъжно лице и болка в очите.Аз пък клета и нещастна гледах те и молех да не заминаваш,но ти все пак го направи,макар и не по своя воля.Онзи ден беше слънчев и топъл в началото на лятото,детелините тъкмо бяха израснали млади и зелени....като нас.Оттогава всяка сутрин ходех там с надеждата да видя кораба ти,а в това време ти вече си бил загинал.Мисля си...дали в последните ти мигове си си спомнил за мен,дали си се сетил за момичето,което те очаква да се завърнеш здрав и читав у дома при нея,за да можете отново да бъдете весели и безгрижни влюбени,тичащи по мекия пясък.
Знам,че никога вече това място няма да е така красиво,знам че няма да излежда толкова тихо и спокойно щом тебе те няма.Знам,че и никога,дорде съм жива няма да дойда тук с друго момче,нито ще позволя твоя лик да бъде изтрит от моята памет.
Дори и сега,след толкова години продължавам да спазвам обещанието дадено в името на обичта ни.Сега пак съм тук,на същото това място,заобиколена от тези голи скали,сред бурното море и аромата на детелини и за пореден път си спомням последния път когато те зърнах.Ето това никога няма да забравя-как пред мен в далечината отплава кораба ти с издути бели платна.Стоя на върха на скалата проливайки горчиви сълзи,ти си на палубата и също плачеш,мятайки ми с бяла кърпичка за сбогом....