Час след полунощ...

Телефонът звъни.

Не съм те чувала от седмици, а ти ми задаваш въпрос, който не съм очаквала в този момент.

Не съм очаквала да те интересува.

- Има ли друг?

Събудих се за секунди.

Не вярвах на това, което чувам.

Не беше ли ти този, който ми повтаряше всекидневно, че не е сигурен какво иска?

Дори обвиняваше мен...

Знам, че съм виновна, че обърках нещата много и ще е адски трудно да ги подредим...

Никога не съм ти обещавала да бъде лесно.

Никога няма да бъде!

- Не!

Сякаш се изплъзна от устата ми без да го искам. Никога не бях отговаряла толкова бързо и категорично на твой въпрос.

Продължавах да не съзнавам защо ме питаш.

Каза, че си сънувал нещо и затова искаш да знаеш.

Отново си задавам безброй въпроси и отново знам, че няма да намеря отговорите сама.

Точно сега, когато бях започнала да се уча да живея без теб.

Да, беше започнало да ми се получава, въпреки че знам колко ме обичаш. Въпреки че аз те обичам още повече.

Не знам дали съм готова за това, което можеш да ми дадеш. Не знам дали мога да понеса още болка, още обиди, още унижения...

Не знам дали съм тази, която бях преди две години, тази, която ти обикна...

Може би не съм толкова силна, колкото мислиш.

Може би съм слаба, малка, ранима...

Може би не мога да дишам без теб...

27.07.09