Чавкаря, Разбира Се
(Coco Rosie – Lemonade)
- Там ли си – попитах.
- Да, там съм – отвърна Алиса.
- Извинявай... Забравих, че Тук и Там винаги се разминават. Винаги, когато си от Другата - Германската страна на Огледалото...
...
Над част от града имаше сиво Небе, ако изобщо можеше да се каже, че има каквото и да е било Небе. Най-правилно би било да се каже, че Небе няма. Да, така е, веднъж Ло каза:
- В Града на Мъдростта Небе няма.
Тази година списъкът с Няманията нарасна значително – оказа се, че нямало да има и Сняг. Не обичам Сняг – хрупа под обувките, напомня, че съм сам. Нямането ме устройва. Стига да не е Нямане на теб.
...
Идва Чавкаря, Разбира Се. Задава се още от съседната спирка.
- Защо носиш тази кутия?
- Как така защо - тук са всичките ми мисли и усещания.
- Не те ли е страх, че така както си се разбързал, някой минувач може да те блъсне, и тогава те ще се разпилеят?
- Разбира се, че ме е страх, но съм си сврял и страха вътре, за да не го усещам.
- Мога ли да понося кутията за малко?
- Не.
- Хм... Добре тогава... но съм ти донесъл нещо!
- Човече, ти ми донесе достатъчно със себе си.
- Не се измъквай с банално-неусетени клишета, искам да ти го дам.
- Не мога да го взема - имам тиранични родители.
- Ти нямаш тиранични родители, а тираничен Свръх-Аз.
- Какво е Свръх-Аз?
- Ето ей онзи полицай, който ни гледа странно на кръстовището.
- Гледа ни странно, защото не си достатъчно мъжествен.
- Искам да нося кутията.
- Става, но само ако ти ми носиш Свръх-Аза.
- Разбира се.
...
Ло и Джаджа седяха вътре в Поп арта. А това да седиш вътре в Поп арта си е пълен джаз.
- Къде е Питър?
- Отиде да търси Формулата.
- Каква Формула, нали имаме среща, под ягодите!
- Формулата за Чавкаря, Разбира Се...
- А-а-а-а...
Двете свраки се наместиха малко по-удобно на зида и продължиха да дебнат.
...
Седя в Кухнята на Не-Самотата, ergo, би трябвало да се чувствам заеднен. Някак заеднен с някого – с кого или с какво? Може би с Мишел Турние, който е заспал на масата ми. Ставай, Мишел, време е да се прибираме в Синята си хралупа, където ни чакат малките животинки: космати, с черни шипчета, готови да забият ноктите си във врата ми... Животинчетата на депресията. Намираме се на повече от две хиляди километра от отчаянието, мълчанието и страха – тук няма защо да се чувстваме тъжни или кухи като чайника на Принцеса Несмеянка, който счупих преди повече от месец, а счупването му още ехти в главата ми. Не искам да звуча никак банално, но няма нищо по-вярно от счупеното в главата ми, наистина нищо. „Освен това, което не съществува, не съществува нищо друго.”
...
- Там ли си.
- Да, там съм.
- Алиса, направи ми една услуга. Следващият път като реша да се влюбя, ми напомни
за Формулата.
- Не мога аз да ти напомням нещата, които ти сам не искаш да си спомниш.
...
Намирам се отново някъде в Града на Мъдростта. Ако трябва да бъда по-точен, на Петте Ъгъла на реалността. Пристига Математикът, заедно с Конската си Опашка.
Той ме поздравява така ведро сякаш никога не е изпитвал тъга през живота си. Казвам си, добре, този човек явно е щастлив. Дали щастието му не се дължи на факта, че той се занимава предимно с числа и сметки? Числата никога не лъжат, числата никога не мамят – те винаги се изразяват точно, ясно, недвусмислено, не стават инкогнито в скайп, не дават обещания, които не изпълняват, не изчезват с дни, със седмици, с месеци, не се връщат после, не се опитват да се върнат, нямат наглостта да те заговорят така сякаш нищо никога не е било, не могат, дори и да искат, не могат да го направят, защото... те са просто числа.
- Защо искаше да се срещнем?
- Формулата.
- А, да, Формулата... според която някой да се влюби в теб, нали така? И всичко това заради Чавкаря?
- Чавкаря, Разбира Се – не успявам да спестя иронията си, вече съм на ръба на отчаянието. В такива моменти всякаква съпричастност и съчувствие се изпаряват. Той обаче, е все така усмихнат. Не знам дали не сбърках като използвах думата ‘щастлив’. Може би ‘усмихнат’ е по-правилно, тъй като звучи твърде самонадеяно от моя страна да си мисля, че мога да разгадая състоянието на когото и да е било с такава лекота.
- Ами виж сега – започва Математикът, все така бодро, отмятайки дългата си коса – много е просто. Трябва ти двойник на този човек - може би клонинг - най-добре. Този клонинг трябва да има абсолютно същото отношение към теб, което има и този човек. Да го наречем човекът Х с отрицателен заряд „-”, тогава ако събереш Х - и Х -, ще се получи Х +, т.е. човекът вече ще има... О, не... обърках сметката. Съжалявам, това е невъзможно.
- О, така си и знаех...
...
Косата ми е все още дълга и това не ми прави впечатление. Не опитвам да я разроша (Все още не ми е станало тик, но има време). Така ми харесва, поне засега. Светофарът свети в червено. Така ми напомня да не прекрачвам границите, които отдавна вече се установени. Страхувам се, че един ден ще изчезна между думите на хората, и може би между самите хора. Вероятно някакъв странен, непознат за мене Вятър на Случайността ще ме отвее... и вие никога повече няма да ме видите – ще се разпилея по всички крайчета на света и отгоре, някъде отвисоко от тях - като от камбанария - ще ви гледам. Ще ви махам (приветливо, обещавам). И така – до следващото влюбване.
...
Не пия лимонада и не чакам никого да дойде. Стоя на тази пейка напълно самодостатъчен, в ушите ми звучи единствено и само това, което искам да звучи – музиката на деня ми. Намирам се на ръба на пейката. Обичам ръбове. И пейки. Особено пейки в Градинки-В-Които-Съм-Израсъл. За пръв път има Небе върху ми – синьо и ярко, следобедно-хладно - с бял облак отгоре. В такива моменти студът освежава. Телефонът много нехармонично решава да иззвъни – Чавкаря, Разбира Се.
- Радвам се да те чуя, човече.
- Защо пак очовечаваме нещата?
- То е, за да има граници.
- Ти прекалено много обичаш границите.
- Това няма нищо общо с времето при мен.
- Да поговорим за времето при теб, тогава.
- Да поговорим.
- Как е времето при теб?
- Времето при мен е. А при теб?
- При мен няма Време, има само Небе. Но казват, че нямало да има Сняг.
- Наистина ли? Това не е никак добре. Можеш ли да пукаш за мен?
- Мога... Пук!
- Ето, вижда се, че не можеш, защото си еднорог.
- Никога не съм казвал подобно нещо. Много бързо заряза човечностите.
- Нали ТИ не искаше човечности?
- Сега пак си ги искам.
- Объркваш ме.
- То е, за да няма граници.
- Да поговорим за времето при мен, тогава. Така, по английски.
- Времето при теб не стига, и ти затова вече не се интересуваш от Грозния.
- Винаги ли си толкова субективен в разказите си?!
- Имам пълното право да бъда субективен в разказите си, колкото си поискам, защото, хм... са мои.
- Е, тогава се радвам, че те чух, човече.
- Пак започна да очовечаваш.
- За да има граници.
- Не забравяй, че съм еднорог и мога да те пробода с рога си.
- Ох, това прозвуча двусмислено.
- Съжалявам, Безсъзнателното ми се обажда на другата линия.
- А какво е Безсъзнателно?
- Онова, което не искаш да послушаш.
В този момент едната от двете свраки започна шумно да рови из перата си.
...
Аз и Сурикатът.
- Той е глупав.
- Тя също.
(И двамата):
- Да, знам.
- Значи се разбрахме?
- Разбрахме се.
- Наздраве.
- За?
- За нещо бездънно.
- Значи за наивността?
- Не.
- За любовта?
- Не.
- За глупостта.
...
Този шлифер никак не ми отива, защото е женски, но продължавам да лъжа хората и майка си, че ми отива, че ми харесва, че мога да достигна луната с него... Каква луна, има само месечина. Всичко около ръцете ми е сюр, каквото и да подхвана, се изплъзва изпод тях, огъва, разлива и размива. Отивам при Доктора С Разбиране.
- Какво ми е?
- Апатия, Разбира Се.
...
Междувременно, Косата ми е станала прекалено дълга. Започва да ме дразни, иззима повече, отколкото ù се полага. Заслужава да я нарежа и да я разкъсам. Искам да я махна, да я изгоря. Крайно време е. Дали няма нещо разрушително и агресивно в акта на подстригването, мисля си. И така да е, имам нужда от това. Усещам как машинката жужи по мен. Започвам да се чувствам по-лек, по-фин.
- А имах едно момче – казва Фризьорката – дойде онзи ден при мен. Сяда, започвам да го подстригвам... и не мога – косата му е тел. Опитах веднъж, два пъти, три пъти. Ножицата ми се счупи.
- И аз имах едно момче.
- Е, да, но това момче беше с упорита коса.
- Коса със собствено мнение...
Всъщност, излъгах. Никога не съм го имал.
- Какво стана накрая?
- Ножицата ми се счупи в ръцете и трябваше да купя нова.
- А после?
- После и тя се счупи.
- Много упорита коса.
- Коса с характер.
Ставам. Давам й парите, изтръсквам косата си. Вече по-лек, вече по-свободен.
Това е неговият проблем, мисля си. Той просто няма характер.
© Питър Хайнрих Todos los derechos reservados