17 sept 2022, 9:21

 Черна земя без вода II 

  Prosa » Novelas y novelas cortas
408 0 0

Obra no adecuada para menores de 18 años

Произведение от няколко части « към първа част
7 мин за четене

 Януари, 2000

 

 Мохамед Караусьов не беше чел книга за собствено удоволствие повече от двадесет години. Що-годе бе натрупал някаква обща култура, до деня в който се превърна в първия потомък на Караусьовия джинс постъпил във висше учебно заведение. Оттам насетне всичко беше счетоводни учебници и помагала, после регистри,сметкопланове и отчети, като между тях се шмугваше и по някоя приказка, прочетена в просъница между леглата на синовете му Идрис и Ибрахим. Но и тогава по-често им разказваше по памет, вместо да чете - по едно време ченето го беше заболяло от преповтаряне на легендата за Дяволската воденица. Беше я научил в казармата от Стоил Кертика, дребен, но вреден габровски кибритлия, с когото бяха завързали необичайно приятелство още първите дни от службата, когато Мохамед бе скъсан от ебавки в общата баня, защото бе единственият в нея лишен от кожа около върха на члена си, опитал се да скрие тази подробност зад името, което бе получил преди няколко години - Младен Калинов. Клика от зайци начело с едно пловдивско пишлеме го бяха приклещили до плочките, задавайки му ехидни въпроси и показвайки вулгарни жестове. Тогава зад тях се появи набитата сянка на Стоил, последвана от думите:

 - Знаете ли, татко ми е разправял, че тия кожички били деликатес в комсомолските среди - премести погледа си към пловдивското пишлеме. - Андрей, айде най-добре да питаме майка ти, тя ще е запозната с тия работи.  

След като изяде няколко туката от кликата, безкористно защитавайки свитият на геврек помак под душовете, Стоил се превърна в единственото приятелско лице, което Мохамед виждаше през всичките двадесет и двата месеца до увото. Чепатият нрав на габровеца бе в пълен контраст със смирената натура на джемильовеца, като последният се опитваше да я оправдае с цялостната, така да се каже, официална природа на помаците, но в действителност знаеше, че е напълно лична черта. Като малък бе от онези деца, на които думите им се вадят с ченгел от устата, никога не задаваше въпроси и не отказваше да свърши каквата и да е задача. Определено присъствието на Стоил го отрака и направи престоя му в ада на кепетата по-поносим, но опитите на новата му личност да си проправи перманентна пътека приключиха заедно със службата. Прибра се в Джемильово, старите му пробутаха Зейнеп, щерката на учителя му по литература от началното, ожениха ги след две седмици и с парите от сватбата пратиха младоженците да си хванат квартира в Пловдив, където той записа оперативно счетоводство.
 Не си спомняше кога, но някъде между смените във фабриката за обувки и привидно безкрайните курсови работи, бе успял да направи Идрис. След като бе мъчил майка си в продължение на двадесет и пет часа, новият караусьов наследник влезе в бялото видело с плач наподобяващ кучи вой, един пръст гъста, черна коса и пет-килограмова тежест. Мохамед си спомняше като оня ден как го пое в тогава кокалестите си ръце и го гледа в продължение на пет минути, докато не изпита внезапна паника че ще го изпусне, че ще направи нещо криво, че не го е хванал както трябва. Бързо го върна в ръцете на акушерката и се изниза от стаята. Никой нищо не му каза, защото, нали, това си беше нормално за нов баща. Когато се събуди, изтощена от напъните, но все толкова напориста, Зейнеп без неудобство му каза, че иска да го пише на новото име на баща си, напомняйки му, че другарят Ивелин Илиев, по старо Идрис Инджов, го чакат всеки миг да угасне от лошата болест на простатата. И той склони, естествено, защото не искаше разправии, които имаха в излишък и без дете. Пък и не таеше някакви гнили чувства към своя тъст, нито като човек, нито като преподавател. Е, може би още помнеше как навремето го бе накарал да се извини на портета на Иван Вазов задето беше написал фамилията му с малка буква на едно контролно, но си представяше как някой ден ще разказва тая история на новороденият ди син и ще се смеят заедно.
  На другия ден бе изготвен актът за раждане на Ивелин Младенов Калинов, който извън формалността на този лист хартия бе Идрис Мохамедов Караусьов. Изплатил всичките си кривди с големи мъки, дядо му си отиде три дни след като го погали за пръв и последен път, като със сетна сила обясни на дъщеря си под коя хлопаща дъска на каратавана има златен пръстен, който да служи като заплащане за името. Другият дядо на малкия Идрис бе разбиращ, макар и обиден от неспазването на повелята, че първото име се пада на момковите родители. Седем години след това изкривяване се появи и един малък Ибрахим. Мохамед се надяваше той да послужи за лепило на разпадащия се семеен живот, който водеха със Зейнеп откакто усилията му е университета дадоха плод и започна да практикува в частно предприятие. Надеждите му се срутиха до основи, когато забеляза че жена му дели децата и предпочита по-голямото си отроче във всяко едно отношение. Знаеше, че всичко идва от името, проклетото име. Понякога в сънищата си виждаше един свят в който просто всички хора са безименни - ледниците не се топят, озоновата дупка не се разширява, а Зейнеп обича и двете си деца поравно.
 Дори с половинчата любов, и двете му деца израснаха в блажено невежество, но дълбоко в себе си Мохамед се бе примирил с мисълта, че живеят два различни живота. Ако за Идрис имаше две филии циганска баница след дълга вечер игра в махалата, за Ибрахим имаше една. Ако за Идрис имаше нова раница за всеки първи учебен ден, за Ибрахим имаше лекция как след някоя година ще износва раниците на аджо си. И двамата растяха високи, но единият винаги щеше да е по-високо. И двамата имаха гъсти черни къдрици, но ако те караха Идрис да изглежда чаровно, Ибрахим изглеждаше като просяшко дете с тях. Живееха един живот единствено когато баща им ги водеше на сладкарница в Кърица всяка събота и когато им разказваше приказки за лека нощ всяка вечер.
 Идрис беше дванадесетгодишен, когато Онова се случи. Вече му сечеше пипето, колкото и това да не радваше Мохамед, и за жалост не му бяха нужни обяснения когато майка му си изнесе багажа от къщата с истерични крясъци. Заеба ги. Да не остане длъжен, Мохамед също си събра багажа и се изнесе от къщата. Заеба всичко в Джемильово, с изключение на децата си. Това се случи една седмица след като Байрама и дните на сестра му Ава приключиха.
 Афизе Караусьова, по мъж Музьова, бе простовато и добродушно момиче, което в последствие стана простовата и добродушна жена. Само тези, които не я бяха да срещали, не я обичаха. От малка не се трогваше особено от училищни занимания и кога открито, кога скрито ги избягваше, в повечето случаи за да отиде да краде черници с аджо си Мохамед от двора на полуглухата ингя Люнка, раметлийката, или да гледа поповите лъжички в локвите пръснати по черния път към Маркова поляна. Аджо и не и позволяваше много да прави второто, защото в малката им детска дружинка имаше момченца, които изпитваха възхита от това да целят децата на някоя неподозираща жаба със самоделни прашки, което бе прекалено жестоко забавление за незлобивата душица на Ава. След няколко години черниците и поповите лъжички спряха да я интересуват, а на тяхно място се появи Емир Музьов - най-кроткият и чистосърдечен ерген на Джемильово, който сякаш по погрешка бе син на най-голямата му усойница - Атиджуна Музьова. Венчавката беше зор, но не по-голям от този с който Ава зачена и износи здраво бебе чак седем години след нея. Ако трите и спонтанни аборта през това време не бяха съкрушителни, то последният камък бе хвърлен с думите на свекърва и:
- Яла, мило Аллашенце, пребери си ме при тебе! - хлипаше змията в родилното - Чекаш, чекаш и накрая женско, а не дете!
 Женското се казваше Атиджуна. И не беше достатъчно. Да имаше едно лесно, баба му щеше да му изкара и червата, в които го мразеше. Не помагаше нито с повиването, нито с къпането, нито с обичта, не си плати и името докато пукна. Тя нямаше внучка. Един път казала на другите ингета на пейката, че Афизе са я очистили отдолу и няма да има повече деца, бетер ялова крава. Ава, яловата крава.  
 Изминаха десет години откакто яловата крава вече не пасеше по джемильовските пасища. Но от миналата година из тревите нямаше и змии. Това бе единствената причина Мохамед да се реши отново да стъпва по тях.

 

© Danielle B. Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
Propuestas
: ??:??