Картината над леглото и оживя.Малкото момиченце спеше,докато розата я наблюдаваше с несъществуващите си очи.Ивет леко трепна.Клепачите и трептяха безумно.Тя сънуваше.
Сънуваше най-прекрасния сън.Сънуваше майка си.
-Ивет,Ивет...
Ивет се затича,но изведнъж всичко изчезна.Майка и отдавна я няма,та тя почина преди години!Сега Ивет бе сама.Жива бе само розата...
Някога Ивет,като всички малки момиченца,бе преизпълнена с живот.Сили и вдъхваше най-близкият и човек,най-добрият приятел-майка и.
-Имам едно сладко ангелче...
-...и това си ти!Обичам те,мамо!
-И аз те обичам!Ангели на възглавницата ти,миличка!-и я целуваше нежно по челото.
Ивет обожаваше да наблюдава майка си.Как разресва косата си,как пее,но най-много обичаше да я гледа,докато рисува.
Отдавна довършваше големия си шедьовър.Черната роза.Безспорно най-завладяващото нещо,което може да видите.
-Черна,като косата ти.Когато е готова,ще я закачим над леглото ти.
-Когато порасна ще стана художничка,също като теб! ...