Планетата на щастието ни посрещна със слънце и приятен ветрец. Всичко около космическия ни кораб цъфтеше – тук винаги беше ранна пролет. С изключение на крайбрежието, където лятото беше безкрайно.
Хората отговаряха на природата – винаги усмихнати, бодри, весели, със заряд от вечна младост и неспирна енергия.
Само една особеност имаха – бяха бели като хартията, позната ни от музеите за история на Земята. Бели лица, бели крайници, бели тела – въпреки неспирно танцуващото наоколо слънце. Или по-скоро – три слънца.
За пръв път зърнах черен човек чак към края на престоя ни. Промъкваше се по улицата като преследвана лисица – близо до стените на сградите, избягващ широките булеварди, буквално сливащ се с дърветата, опитващ се да мине незабелязано някакви си стотина метра. Разстоянието, на което успях да го проследя. И веднага запитах Оото, моят придружител:
- Черен човек? Тук има и друга раса?
Оото се смути, после започна да се оправдава:
- Извинявай, приятелю, пропускът е на наблюдателите на ...