До отпразнуването на седемнайсетия си рожден ден, Роза, беше използвала всички възможни методи, за да избели кожата си. Тя беше малката, красива мулатка – дете на заможни родители – българка и нигериец, и като единствената цветнокожа в градчето, в училище ѝ се налагаше да изтърпява безброй несправедливости и присмехи. Съучениците ѝ бяха измислили прякор, наричаха я „Черната“, подиграваха ѝ се и тя всячески се стараеше да ги отбягва. Заради този прякор, тя не възприемаше нито цвета си, нито плътните си устни, нито дори тъмните си шумящи като гъсти гори къдрици, които беше взела от баща си. И, макар че повечето нейни съученички тайно ѝ завиждаха за екзотичната красота и красивата къща, в която живееше, Роза се измъчваше от различността си и винаги ходеше свита и прегърбена. Дълбоко там, в мрачния космос на мислите си, където звездите мъждукаха срамежливо през кръглите прозорчета на черните ѝ очи, тя тайно си мечтаеше да притежава аристократичната красота на майка си, нейната сатененобяла ...