Белият ван на семейство Тодорови се носеше по пътя, обграден от вековната дъбова гора. През отворените прозорци влизаше кристално чистият, хладен въздух на планината. Единственият шум, който достигаше до пътниците, беше шумоленето на листата, песента на птиците и свистенето на вятъра. Бяха напуснали пределите на големия град и сега рядко срещаха други автомобили. Самото пътуване беше релакс за очите, сърцето и душата. Скоро навлязоха в малкото населено място - целта на тяхното пътуване. Бързо откриха малката къщичка, сгушена сред богати, добре поддържани вили. Отпред ги чакаше агентът по недвижими имоти. Господин Тодоров паркира автомобила точно пред калдъръмената пътечка, водеща към къщата, свали слънчевите си очила и слезе. Госпожа Тодорова и малката Ася го последваха.

     - Здравейте! - протегна ръка агентът - надявам се, че сте пътували добре.

     - Да, разстоянието не е голямо, пътят не е натоварен и е приятно за шофиране - пое протегната ръка господин Тодоров. - Да ви представя съпругата си и дъщеря ми, с тях не сте се виждал.

     - Приятно ми е! Според това, което господин Тодоров ми обясни, мисля, че имотът напълно отговаря на вашите нужди - тихо и спокойно е, има голям двор, зад двора минава малко поточе, наистина това място има невероятен потенциал. Елате да разгледате!

     - Вижда ми се доста занемарено - каза госпожа Тодорова, докато вървеше по обраслата пътека към вратата на къщата. - А това пък какво е? - посочи с пръст черно, измършавяло куче, което лежеше неподвижно на прага. Сякаш разбрало, че говорят за него, то отвори помътнелите си очи, вдигна се с усилие и завъртя опашка за добре дошли.

     - Мамо, мамо, кученце! - малката Ася се затича към изстрадалото създание, приклекна и нежно го погали по врата.

     - Ася, веднага остави това въшливо псе! То пък от къде се взе? - госпожа Тодорова хвърли неодобрителен поглед към агента.

     - Това е кучето на баба Стояна. Тя почина преди няколко месеца. Синът ѝ е в Америка, други близки си няма. Той пусна къщата за продажба, а това куче е Черньо, бонус към къщата - направи опит за шега агента.

     - Марш оттук бе, помияр! - господин Тодоров се засили да ритне бедното създание, което успя да се скрие зад Ася, открило за първи път топлина от няколко месеца насам в очите на това малко дете.

     - Чиба, чиба - посрещна го от другата страна госпожа Тодорова. Черньо, видял студените погледи и заплашителните замахвания на двамата възрастни, разбра, че не е желан. Подви опашка, наведе глава и се отдалечи. Само малката Ася го проследи с нежен поглед, но това беше достатъчно да го накара да размаха весело опашка и доволен да се скрие в сянката на ябълката.

     - Искам кученцето - изплака момиченцето.

     - Това не е кученце. Това е стар, болен помияр. Пълен е с бълхи и болести. Виж, може би има и краста. Ще имаш много по-хубаво кученце, нали? - нежният глас на госпожа Тодорова и даденото обещание не успяха да спрат сълзите на детето.

     Семейството, все пак, купи къщата. Започнаха ремонтни дейности и скоро схлупената къщурка се превърна в малък, кокетен мезонет, с просторна веранда, широки прозорци, зимна градина, басейн, появиха се беседка с барбекю, цветни лехи, добре поддържани тревни площи. И животът на Черньо се промени. Възрастните не го искаха, но малкото дете винаги успяваше да се измъкне незабелязано, да му донесе някое лакомство или просто коричка хляб, да го помилва. Той винаги се отблагодаряваше с весел лай, махане с опашка, донасяше пръчка или просто весело подтичваше около малкото ангелче. Е, често улисани в игрите, не забелязваха приближаването на някой от родителите и тогава отнасяше по някой и друг ритник, но беше готов да жертва старите си кокали, само и само да прекара още миг с новата си приятелка. Беше щастлив да усеща чистата, искрена и невинна обич на детето. Така, поддържащи това тайно приятелство, изминаха няколко месеца.

     Тъкмо Черньо реши, че отново има стопанка, когато чу пронизителния, радостен вик на Ася. Това събуди любопитството му и реши да се покаже от скривалището си, въпреки че съвсем ясно чуваше гласовете на родителите. Подаде муцуна и видя новия обитател на къщата - лъскав, черен лабрадор, който тъкмо влизаше решително в двора. Малкото момиченце го взе в прегръдките си, погали го така, както галеше до вчера него и му говореше нежно. Когато господин и госпожа Тодорови се прибраха в къщата, Черньо реши, че може да се включи в играта на детето и новото куче. Затича се към тях с радостен лай, размахал високо опашка, хвърли се и пръв достигна хвърлената топка. Доволен от себе си се приближи да остави топката пред Ася, както правеше винаги до сега. Изненада се от реакцията на новия обитател, който злобно се хвърли върху него и го захапа силно по врата. Изквича от болка. Чул суматохата, господин Тодоров бе ше излязъл от къщата и тегли един силен ритник на Черньо. Превит от болка и обида, той едва успя да се оттегли на безопасно разстояние. Свит на топка под новозасадените храсти, скимтя през цялата нощ. На другия ден напразно очакваше малкото момиченце да го потърси. Улисано в игрите с новия си приятел, то така и не дойде. На залез слънце, Черньо се надигна от мястото си и с куцукане напусна двора на вече чуждата къща.

     След известно време откриха трупа на Черньо, свит на кълбо, да пази последния дом на баба Стояна. Откриха го в последния негов дом.