Помолиха ме да напиша нещо за четвърти юли. Тъй, като живея в Америка, пък и обичам да пиша съм щял да имам уникална перспектива и да успея (дай Боже) да я предам тази перспектива на целокупният читател.

"Knee high by forth of July" 

Царевицата в Индиана трябва да е до коляно на четвърти юли за да се смята успешна реколтата. 

Ха! Видяхте ли перспектива? Мислихте си, че ще ви отекча до смърт с приказки за революции и независимости? Да, ама не. И ние българите разбираме от царевица и от реколта. Та четвърти юли се оказва, освен всичко друго, и важна дата за измерване на растежа на царевицата. 

Иначе историята я знаете по-добре от мен. През втората половина на седемнайстият век американците изхвърлили чая на Западно-Индийската търговска компания в Атлантическият океан, събрали се в кръчмата на Самюел Адамс на по халба от неговата бира и написали Декларацията на Независимостта.

После подгряти от бирата измислили химна на новоизлюпилата се държава, който подозрително много наподобява с мелодията си стара английска кръчмарска песен. 

Накрая, ударили камбаната (също, като българите по време на Априлското възстание), грабнали пушките и избрали Джордж Вашингтон за генерал, тъй като той бил един от малкото колонисти изучавали военното дело в самата Кралица на моретата -  Великобритания. 

Нямало в онзи свят по-силна, по-голяма и по-богата империя. Властта и се разпростирала от Китай и Индия, до Америка и Австралия. Да, огромна била Англия и в тази и огромност се криела ахилесовата пета на неизбежното и поражение. 

Как шепа неуки и диви колонисти победили могъщата английска армия питайте Мел Гибсън. Има там един филм - "Патриотът", където той единолично избива цяла рота англичани въоръжен само с една томахавка и мъжкият си чар.

Аз лично си мисля, че Англия по онова време вече не била в състояние да поддържа властта си на пет континента. Гиганта се разпаднал под собствената си тежест и американците извадили луд късмет, че се разбунтували в подходящият момент.

Ако беше започнала Руско-Турската война, беше се яко закучила и изтощила силите и на двете империи и тогава беше ударила камбаната на Априлското въстание, то сега българите нямаше да страдаме от комплекси на освободени роби, а щяхме с гордост в душите да развяваме трибагреника на трети Март и да пълним небето над България с фойерверки, стомасите си с бира и кебабчета, а сърцата си с патриотично самочувствие. 

Но какво да се прави. Както казва Колю - Босият "Румънец е занаят, Сърбин - диагноза, Българин - малшанс, а Грък е турчин, който се прави на италианец."

Като сме изпуснали целокупният си национален шанс, това не означава, че аз ще потъна в дълбока депресия. Аз обичам бирата кебабчетата и фоерверките не по малко от който и да е американец и затова смятам на четвърти да отида на концерт, където ще има по много от всичките тези работи.

Какво пък, по дяволите, не можем ли и ние българите да се съберем на ядене пиене, приказки, смях и танци, пък ако и да не сме успяли с нашето въстание. Ще отпразнуваме тези, които са успяли. Ще си представим, че на този ден преди двеста години, Ръковски долетял точно навреме с хвърковата  си чета, топчето било топ, а турците били разбити на пух и прах.

Българите стигнали до Истамбул, превзели го, пленили султана и му казали така:

"Султанче, никога не се лакоми за залък, който не е за твоята уста. Сед си тука в Азия, моли си се на Аллаха или на който друг искаш, и забрави во веки веков за българските земи и за белите българки, че знаеш ли как играе овчарска тояга по султанска гърбина?" 

Така ще си представим, ще си хапнем, пийнем и повеселим по нашенски и ще пуснем един такъв фойерверк, че и американските ни съседи да дойдат да гледат и да ни се чудят. 

"Тези пък на какво толкова се радват?"