– Още веднъж, ако видя някои да му дава, късам отношения с него. Така да знаете! Аман от паразити! Този е такава отрепка, че ме е срам, че го познавам. Нямал, че и аз нямам бе, дай ми ти на мен!
Боби много се дразнеше от Уди Алана, почервеняваше до черно, когато го видеше в библиотеката.
Признавам и мен дразнеше, но него по особен начин. Може би, защото Боби, самият, някак изкара живота си в читалнята и кафенето. Там беше средата му, там минаваше всекидневието му, дотолкова, че беше развил известно чувство за собственост към пространството и обитателите.
Несемеен, безработен мъж към петдесет с изумителна обща култура, най-редовният читател, магнит за младежи като нас.
Уди Алана – така го бяхме кръстили заради поразителна прилика с режисьора.
Ходещо клише за читател – среден ръст, очила с рогови рамки, стандартна прическа, занемарено облекло.
И, ако не беше иновативният му бизнес и любопитно поведение, можеше дълго да си живее незабелязан в читалнята.
Боби го мерна още пролетта, когато се премести при нас. На него нищо не му убягваше.
– В тоя има нещо гнило, да знаете – привикваше ни в кафенето, за да споделя наблюденията си.
И ние студентите слушахме, главозамаяни от вниманието на начетения мъж. Беше ни пленил, изглеждаше ни недостижимо знаещ и можещ, а ние едва стартиращи в голямата наука.
– Виждате ли, че не чете, а само се разхожда и гледа, ще го проуча аз, може и опасен да излезе. Как гледа само с тия мазни очичики! – говореше ни с часове за новата си мишена.
Така Аланът постепенно се превърна от невзрачен читател в злокобно, тайнствено същество с нечисти цели.
Признавам, поведението му беше странно.
Той никак не се вписваше в неформалния код за общуване в библиотеката, свързан с разговори около общи знания и четива. Аланът изскачаше от нищото и се забиваше напосоки в някой четящ с нелеп въпрос, като:
– О, Ницше, а?! Четем Ницше, вярно ли, че това е най-великият немски философ?
– Или пък, Хегел, а?! Той ли е най-добрият?
И ти потънал в някаква тема нямаш реакции към общото и условно питане.
Да, истина беше, не беше типичен читател. Тук всеки имаше изследователска ниша и интереси, Аланът очевидно идваше за друго.
Разхождаше се от маса на маса и питаше за всяка книга, докато не установи контакт с четящия и не го изведе навън.
– Виждате ли как следи кой какво чете, това не е нормално? Този не е случаен, да знаете, поставено лице е – вбесяваше се Боби.
А, ние, млади зелени недоумявахме с какво би могло да сме толкова специални, че някой да ни шпионира, но се вслушвахме в прозренията на баткото.
Какво фиксираше най-много Боби върху Алана?
Жените от библиотеката – гардеробиерки, библиотекарки, читателки, носеха храна и дрехи на Уди. Това така го вбесяваше, че чак на устните му се появяваше пяна.
– Какво прави тоя бе, как ги омайва тия лелки, защо на мен никой никога нищо не даде?! – ядосваше се често.
Така мина зимата с Алана, като основна тема на разговорите в кафенето. Един ден Боби се появи с ехидна усмивка:
– Хванах го, разбрах кой е, каза ми един от старите професори?
– Кой, кой – развикахме се в един глас.
– Слушайте сега, ама тихо и на никой – зашепна заговорнически.
– Значи, навремето, тук, в библиотеката, на мястото на пета читалня, е била читалнята с книгите със забранени заглавия. Не е можело да се влиза, била е заключена. В нея са били най-вече западните автори. Можело е да се поръчат, но само с бележка за какво точно ти трябват. Например, ако правиш докторат и заявяваш за какви цели ще ползваш изданието. Та, разказа професорът, имало е няколко човека, които са били назначени да следят кой какво поръчва и защо го чете и да докладват. Слушалки на Държавна сигурност, та този хубостник е от тези, просто си е останал след промените, защото не си е намерил друга работа. Така мисля аз, че той е от тях – нареждаше Боби с доволно изражение, излъчващо увереност.
– Професорът каза, че е имало над десет щатни сътрудника на територията на библиотеката. Виждате ли го как гледа, разпитва, следи, а в същото време не чете и нищо не знае за никой автор, задава съвсем общи въпроси. Няма какво друго да е! Предполагам, че от онова време са му останали тези навици. Сега е безработен и се изхранва от просия, не е успял да се адаптира след соца, останал си е на старото работно място, защото не става за друго – убеждаваше ни Боби.
Макар и съвсем млада, едва на двадесет и две години, версията на Боби не ми звучеше убедително, но започвах да изпитвам неясен страх при среща с Уди. Внезапните му изскачания предизвикваха полазвания в областта на тила. Определено информацията ми се отразяваше, даже пречеше на четенето ми.
Наблюдавах го как се разхожда с изражение, в което вече разчитах престорена разсеяност, подозирах актьорска игра във всеки жест.
Ние, младите, познавахме епохата на социализма само от разказите на старото поколение. И в зависимост от това от какво семейство си, периодът изглеждаше по различен начин. За децата на успелите, беше епоха на възход, за децата на прокудените се изравняваше с времето хитлеристка Германия.
Аз бях от вторите, макар и в лека степен. На дядовците ми са били отнети работилници и пивоварни, а самите те са прекарали известно време по лагери. Затова краските на времето бяха натоварени с всичко негативно, дотолкова, че си представях НРБ като гигантски концентрационен лагер. Филмовите представи за фашизма и разказите на дядовците бяха оформили мракобесна картина с подчертано подсилени щрихи.
Фантазията ми доразви образа на Уди и той се превърна в лицето на мощния апарат.
Виждах го как следи, записва, подстрекава хора да си признават и им съставя досиета.
Представях си мъките на жертвите, пратени в лагер, защото четат Немска класическа философия или поръчват френска литература.
Образът доби небивала плътност и всяваше ужас при всяка поява.
Един ден, докато пиех кафе сама, защото я нямаше обичайната ми компания, Аланът седна на масата ми.
– Свободно ли е! – попита с любезна усмивка.
– Дддддд, да – запелтечих треперейки.
Той седна и веднага ме заговори.
– Вие студентска ли сте? Забелязал съм, че четете руска и източна философия, какво учите?
Ужас, мислех си, в полезрението му съм.
– Ффффилософия – едва проговорих, съскайки от страх.
– О, философия, това е майката на науките – изстреля клишето.
Въпреки ужаса, който изпитвах, любопитството надделяваше.
– А, вие с какво се занимавате?
– О, аз ли, не мога да ти кажа мила, въпреки че си сладка, секретни работи са.
– Много хора ли следите? – изкрещях.
Аланът ококори очи, направи самодоволна гримаса, повдигна гордо глава и ми смигна.
– Нямаш представа колко миличка – после стана бавно от масата и изчезна.
О, Боже, мислех, истина е! Освен, че е бил прикрепен към Държавна сигурност в миналото, е шпионин и в момента. Страхът ме парализира.
Споделих с приятелите ми и започнахме акция по изобличаване. Говорехме с всички в библиотеката, предупреждавахме ги да не се сближават и да не дават храна.
Груповата параноя бавно се превръщаше в масова и плавно завземаше читалните.
– Защо ще ни следи? – недоумяваха гардеробиерките.
– Ама, каква информация ще извлича от нас? – питаха библиотекарките.
Но въпреки неразбирането, служителите бяха притеснени.
Мълвата толкова се разпространи, че Боби, като най-редовен читател сред нас, беше привикан от самия директор.
“Лицето е поставено“, обяснил Боби.
“Имам много сигурна информация и солидни наблюдения, не знам за кого работи, но определено вече е събрал много сведения. Може да следи преподавателите от университета“. Бил много убедителен, дотолкова, че директорът пусна заповед да се отнеме читателската карта на Алана и да не се допуска в библиотеката.
Така Уди изчезна, остана само споменът за голямото преследване и надъханите разкази в кафенето, които дълго ни носеха тръпка.
С месеци не чухме нищо за него.
Докато един ден, чакайки на спирката, го видях на пейката под навеса, свит на кълбо.
Погледите ни се засякоха, Уди ме позна, и ми кимна леко, въпреки напрегнатата гримасата, издаваща силна болка.
Възпитана съм да помагам на човек в беда, затова се приближих.
– Здравей, помниш ли ме?
– Пппомня – каза много глухо, едва говореше.
– Какво ти е, боли ли те нещо?
– Ббболи, рязко неща ме сви, от вчера ме почна – говореше, пъшкайки.
– Да ти помогна ли с нещо?
– Ако, ме заведеш до нас, ще съм…- не довърши.
Така аз и Уди, който придържах под мишница, се качихме на тролея, живееше в “Хаджи Димитър“.
Озовахме се на празната двойна седалка. Влошаваше се с минути, губейки телесен цвят. Приличаше на умиращ.
– Да те заведа в болница – предложих.
– Не, не в болница, първо у нас, там ще се обадя на лекар – увери ме той.
Трудно и мъчно стигнахме разпадащата се панелка, в която живееше. Помогнах му да отключи и влязохме в извънредно мизерно жилище, от което ме удари силна смрад. Той легна на леглото, запъшка и след няколко минути започна да утихва, докато не утихна съвсем. Доближих се, приличаше на мъртъв, не дишаше.
Можете да си представите ужаса на двадесетгодишно момиче, попаднало в стая с покойник, при това почти непознат.
Започнах истерично да тропам по вратите на съседите. Отвори ми възрастна жена, от съседния апартамент.
– Извинете – виках, гласът ми кънтеше с неестествен тембър в коридора.
– Познавате ли човека, който живее до вас?
– Кой, Владко ли, да, познавам, защо?
– Мисля, че почина, не знам, не съм сигурна, дали може да ме придружите?
Бабата леко се стресна, но тръгна с мен. Отиде до леглото и пипна челото му.
– Да, така изглежда, студен е, не диша, да викаме линейка.
Линейката дойде да констатира смъртта, после се обадихме на полицията, живееше сам. Лекарят каза, че изглежда като перитонит, стомахът беше твърд и подут.
– Няма ли близки, роднини – питах жената.
– Абе, няма бе, няма. Майка му наскоро почина, то тя го издържаше жената с една инвалидна пенсия. Много объркано момче беше Владко. Роднини имат в Огняново, на вуйчо му ще търся телефона, да дойде.
– Е, не, той имаше работа, просто заради прикритието явно не е казвал на майка си – обяснявах.
– Каква работа бе, момиче! В живота си Владето не е работил. Гледаше го жената, тя си знае колко изпати с него. Училище криво-ляво завърши, после записа история, до първи курс добута. Намерят му работа, след два дена го уволнят, не ставаше милият, хич не можеше с нищо да се оправя. Какво ли не направи жената да започне да работи, ей на, на петдесет години е близо, така си и умря, нищо не захвана.
– Ама вие не знаете, той е шпионин – настоявах.
– Да, той такива ги разправяше понякога, все шпионски истории му бяха в главата. Някъде ходеше по центъра, даваха му храна там и дрехи, защото като умря майка му, та остана съвсем без доходи.
Прекратих спора, явно и Аланът, като нас, си е фантазирал.
– Айде, тръгвай момиче, аз ще изчакам полицията и ще търся роднини, защо седиш? – побутна ме жената.
Вървях и плачех по улиците, хората ме оглеждаха притеснено.
Откъде ни хрумна, че е шпионин, ядосвах се на себе си, че повярвах на щуротиите на Боби.
Как го набедихме, че чак изгонихме, укорявах се в първия момент.
А, после се замислих, и ми стана някак радостно. Та на Боби медал трябваше да се даде.
За първи път Владко получи реализация, беше човек с кариера, умря с имидж на шпионин, какъвто искаше да бъде.
Колко смешно, мислех, параноята и безделието на Боби, създаде Бонд в библиотеката, виц направо.
Всички повярваха във фантазията му, може да се каже, че си отиде щастлив.
Ами, да, ти си това, което вярваш, че си. Щото, колкото и да си, ако не вярваш, че си нещо – кел файда.
Кой знае как е пускал слухове за себе си, смеех се.
Ей, Уди, шантав човек се оказа, радвам се, че те познавах, мислех си по пътя обратно към библиотеката.

списание „Нова социална поезия“, бр. 26, януари, 2021, ISSN 2603-543X