Чудесно

Когато обичам, аз мълча, когато мразя, аз говоря, когато тъгувам, аз руша, когато жадувам, аз летя, когато плача, аз знам, че утре ще се събудя, задъхана, защото отново ще съм те сънувала и ще очаквам да те видя до мен. Но сънищата лъжат, събуждаш се и осъзнаваш, че си останал излъган от поредния глупав сън, който ти е донесъл спомена за някого. Понякога мразя спомените, отнасят ме в един измислен свят, в който сякаш стъклена стена стои между мен и теб и не мога да я счупя. Виждам те, но ти мен не, следя те, запомням всяка твоя дума или жест, някои от тях, насочени към друга, пропускам умишлено, за да успея да запазя само онези моменти, когато случайно погледнеш към мен, към стъклената стена. И тогава се събуждам, задъхана, очакваща да те види, копнееща за твоята дума, за онзи жест, но получаваща нищо. Но преглъщам, въздишам, забравям, поемам нов път, мисля за друг и така до другия път, когато те сънувам отново и се опитам да пробия с поглед глупавата стена помежду ни.

Мразя оковите, тежки и леки, обвързващи и забраняващи, окови, въжета, вериги, клетки, мисли, заключващи простора пред мен. Затова искам да дойда и да ти кажа всичко, да те нагрубя, да те ударя, да те изтрия с поглед и да те забравя, за да може от теб да остане само прашинката на листа, която да мога изтрия. Но всеки път, застана ли пред теб, се сещам за онзи сън, в който ти ме погледна, непосредствено след като гледаше нея, ти се усмихна, така, както лъжеше с поглед и нея, ти ме прегърна, така, сякаш мислеше за нея и каза, че няма смисъл... изрече думите, обърна се и забрави дори коя съм... мина време, събрах парченцата от себе си, заключих ги, зарових ги, забравих ги, но пак в една вълшебна нощ  дойде, притесни съня ми, настани се удобно там, без дори да те срам и просто попита „Как си?” И аз... отново, без дори да мигна, те излъгах „Чудесно!”