Пътят ти начертан е, защо не го следваш? Защо все назад гледаш?  Защо дириш онези красиви  химери от миналото?  Не можеш да се върнеш там, сред розовите градини на светлото детство и безгрижната младост.  Глупако, недей вехна по онези очи, дето смущават съня ти нощем.  Спри  да дириш нежните ръце на онзи призрак от привиденията ти.  Остави я, забрави я! Знам, че всеки път, щом ме докоснеш, за нея мислиш, нея търсиш. Всяка нощ нейното име мълвиш. Мен гледаш, нея виждаш. Всяка секунда ме осъждаш да нося кръста на твоята несподелена любов.  А какво не ти дадох аз? Какво не получи от мен? Бях ти вярна във всяка моя мисъл, с всеки мой дъх. Отдадох ти целия си живот, дарих те със семейство и дом, пренесох ти в жертва 60 години от живота си. Но ти никога не ме обичаше по този начин, никога не ме погледна по този начин. За теб аз бях просто най-добрият ти приятел, твоята опора, но никога любима. А аз тихо се примирявах и се надявах, че някой ден ще я забравиш, че някой ден сърцето ти ще бие  само за мен. Но това така и не се случи. Ти все диреше нейните сини очи сред цветовете в градината ни, все диреше ръцете ù сред сатенените завивки в нашето легло, все летеше с нея, докато пропадаше в обятията ми. И дори сега, в сетните си мигове, не си мой. Вглеждаш се в очите ми, докосваш лицето ми и тихо хлипаш нейното име.  А аз хапя устни до кръв, за да сподавя вика, да скрия болката и галя нежно набръчканото ти, бледо лице.  Сбогом, моя единствена любов, съпруже, приятелю. Сбогом. Върви при своята  „единствена” и бъди щастлив поне в смъртта сред розовите градини на светлото детство и безгрижната младост.