ЧУВАМ ТЕ , ДЕН ДЕВЕТНАДЕСЕТИ: ПРЕДИ ДА СТИГНЕШ ТИХАТА ЛАГУНА...

Чуй ме, каза самарянката, това е история за един полет и едно пропадане, нямаш представа колко хора го преживяват, понякога без дори да усетят...мислят, че живеят спокоен и равен живот, а всъщност летят към тихата лагуна...

         Имало едно време един мъж, който изглеждал напълно щастлив. Бил такъв още от момче. Близките и роднините му говорели:

         “Той е щастлив, че се е родил точно в това семейство.”

         “Какви родители имаш, готови са на всичко заради тебе!”

           Имал много приятели, с които играел футбол или ходел на екскурзии, а понякога и пушели тайно под седалките на стадиона. Харесвало му  да показва  пред тях  превъзходството си , макар че то се изразявало в това какво е научил от баща си, един много  сръчен  и талантлив  мълчаливец.

         “Синът ни има късмет с тия момчета, казвала майка му, те са добри деца от свестни семейства и много го уважават.”

          Животът му вървял по законите на времето и той пораснал.

          “Щастлив си с тая хубава коса, въздишала братовчедка му (тя  му била като сестра, защото бил единствено дете), а аз трябва постоянно да се къдря!”

          Намерил си приятелка, или по-точно, тя го намерила. Не била кой знае каква, но постоянно го следвала, не познавала други мъже и те не съществували за нея.

          “Удари джакпота, казвали приятелите му, това е жена! За нея къщата и семейството са всичко, а ти си Бог! И през ум не й минава да се мери с мъжете!” И той се убеждавал, че точно такава спътница търси.

           Изобщо, нашият герой се озовал в класическа банална средно статистическа времево- пространствено- емоционално- семейна идилия.

       Приемал себе си без съмнения, а околния свят като даденост. Човъркал в малката нивичка на подредените си амбиции и знаел, че ще успее...

        Докато целият живот преминал в други измерения и непоколебимите устои, които крепели множеството  гнезда- клетки за подредени души, се оказали фалшиви , с неправилно изградени кристални решетки. Едно непредвидено силно лъчение ги сгромолясало в невъзстановим  безпорядък.

        Пред нашия герой се открил огромен прозорец без решетки, без заслони, без граници на видимостта. И докато се окопити, разбрал, че през него може да излети, да се издигне нагоре и да завладее непознатото. Усетил силата на мишците, усетил буйния поток на мисълта си почти физически. Не можел да се противи, не искал да се колебае от мига, когато осъзнал способността си за полет.

         Познанието било многозначно. Удрял се много пъти, изменяли му, убивал, без да иска, подигравали му се, ранявали го. Жена му едва го следвала. Не било по силите й, но не можела да го изостави. Той понякога се сещал да й помогне, но по- често тя понасяла удари вместо него.

         Разбрал, че е от избраните за върха, че е от малцината, които нямат граници на желанията и възможностите си, че никой не може да му наложи да спре, да се смири и бездейства. Грешал често, но много повече пъти не можел да обясни постъпките си. Бил много напред, много нагоре. Бил един от символите на властта , но никога не станал властелин. Докато го харесвали, все още си мислел, че е щастлив. Не съумял да различи приятелството от ласкателството, та нали преди толкова хора го обичали!

  И пак дошъл денят на поредния прелом. Тогава пред него отново светнал огромен прозорец, но сега той откривал бездна от самота, неразбиране и отрицание. Злобни подмятания, завистливи шушукания, иронични гримаси. Не му било спестено нищо от наградния фонд на слизащите от властта.

       Защото той не можел да продължи. Бил обграден от изплашени некадърници, а ласкателите, вече нагушени, презглава се отричали от него. Малцината, които го разбирали, нямали никакъв достъп до него, защото той самият ги отделил на разстояние. Боял се от себеподобните повече , отколкото от враговете си.

       Една от тях стояла на брега на бистър поток , пишела приказки върху бели хартиени квадрати, правела от тях корабчета и ги пускала по течението. Десет години писала приказки за своя герой , без да го види или чуе.

        Той все още стоял пред прозореца. За разлика от преди, сега не можел да не скочи. Ако не го сторел, щели да го блъснат изотзад.

        “Нещастна съдба, казала една ясновидка, която по-рано му предрекла бляскав живот, роден е на много лош ден...”

         “Няма късмет и на семейство, допълнили тези, които преди говорели точно обратното, никой от тях не го разбира. Или просто са  слаби да му помогнат и да променят съдбата му. Участта му е да изгори, бедното момче...”

         Моментът на скока настъпил. Отначало не усетил нищо. Не виждал къде е. Имал чувството, че върви по перпендикуляр на спиралата на времето, към центъра на антиматериална  фуния. Умът му на математик пресмятал шанса да поеме отново нагоре по някоя от осите.

         Прелитали искри от спомени, вихрушки от думи, мощи от мисли. След това могъщо течение го повело  към свършека на бурен поток. Крепяла го надеждата, че всяко вихрено течение свършва в тиха лагуна...

         И тогава видял книжните корабчета! Изхвърлен на брега, мокър, насинен, разбит духовно, той ги ловял и четял написаното....

        “Щастливец, казал дяволът, той не знае какво току що придоби!”

          И запалил едно от корабчетата.

          “Не!” извикал мъжът и го загасил с голи ръце. Притиснал към себе си обгорялото листче . На него пишело:

          “Пак те намерих, любов моя! Огънят ни свърза! Запали клада под мене, а после целува изгорените ми нозе...Забих нож в гърба ти, а сега прегръщам окървавеното ти тяло...”

         Той седял, безсилен пред красотата на тези думи. Нямал нищо, нямал дори сълзи.

         Но все пак заплакал....

        Ето,така  свършва тая красива история, аз не познавам този мъж, никога не съм писала приказки на хартиени корабчета...Но има нещо, което няма как да не разбереш, няма как да се отречеш от него.

      Любовта винаги ни намира, когато не й вярваме, когато й се молим, когато я обвиняваме за всичко...Тихо и смело плува към нас, пази думите си, пази спасителния кораб...