ЧУВАМ ТЕ, ДЕН ДВАНАДЕСЕТИ:ОБИЧАМ, БОРЯ СЕ, УБИВАМ

Вече ти разказах как се отнасям с хлебарките, като завършена садистка. Но едва ли можеш и да допуснеш, само за миг дори,че съм способна на убийство заради любимото си същество. Направо не е за вярване какво има

                В МОЗЪКА   НА ЕДНА  УБИЙЦА

              /Страст и ужаси до последния ред/

          Този път няма да й се размине. Ще я убия, непременно ще я смажа! Изобщо няма да се лигавя с някакви игрички на милосърдие и последни думи. Никаква прошка! Ще  я смачкам така, както бих направила с всяка като нея. Никоя не може да живее за негова сметка. Той е мой и аз ще очистя живота му от всички, които пият кръвта му.

           Вървя бързо през бурените , които се завързват пред краката ми. Тръни полепват по вътрешната страна на дънките ми. Той е в опасност, чувствам го отдавна, но сега това чувство е най-силно. Винаги съм била готова да извърша престъпление заради него. Не си давам труд дори да измисля някакъв по- особен начин на убиване. Ще бъде примитивно, жестоко и окончателно. Поглеждам дългите си нокти и си представям как се мъчи да избяга от ръцете ми. Как предсмъртното й лутане обагря в кръв дланите ми...Как я хвърлям на пода в агония и  тъпча с кубинките...

            Защото тя много добре знае как го обичам и бдя над него, как го целувам за лека нощ...Как ставам рано да приготвя закуската му, а той се мръщи на толкова неща...Колко внимателно го сресвам и къпя, макар че той не си пада много по това...В края на краищата е мой и това са законните ми права!

             Чудя се как й се оставя да го изтощава така. Той е силен и много своенравен. Дори от мене е бягал, но не надалеч, а просто да ми покаже,че може.

       Сигурна съм, че не я чука. А тя изплюсква живота му...

      Стигам до храстите и се опитвам да открия следите им. Толкова далеч не е отивал никога. Едва се въздържам да не извикам името му. Всичко в мене крещи от любов и желание за мъст. Не знаеш какво ти се пише, гадна отрепка такава! Дори от ада бих се върнала заради него!

        Спомням си, когато беше болен и се криеше да умре сам. Трябваше да преместя планини,  за да го измъкна  и убедя да живее. И ги преместих! Съвсем сама, без ничия помощ...

        Изведнъж чувам гласа му. Господи, колко слаб и нещастен е той! Търся посоката трескаво, вече съм съвсем наблизо. Упреквам се за закъснението, трябваше да тръгна по-рано, нищо, че ме е изоставил! Аз съм негова- робиня, жертва, страст, досада...ние никога няма да се разделим!

         Ето го! Смирен, слаб. И тя- нахална, гадна, охранена. Хвърлям се и я сграбчвам. Не може да мърда, много е слаба пред моята ярост. Дългите ми остри нокти, оцветени в кървавочервен лак, бавно и с наслада я приближават. Нещо изпуква. Хвърлям я в краката си  и тъпча...тъпча....размазвам... Вече нищо не може да се разбере- тя ли е или някоя друга...а и има ли значение? Кубинките ми са изцапани от неговата кръв, която избълва  мръсната й уста от спукания корем...

        Той ме гледа с благоговение. Обожавам го! Готова съм за още убийства.

        Вече никоя бълха няма да живее за сметка на моя  сър Кристиан, който доволно мърка на гърдите ми....

        Да, беше страхотен котарак, наистина прекрасен съжител за претенциозната ми самотност...Но един ден си отиде окончателно...Просто тихо си умря, без никаква съпротива, без излишни драми...Моето коте.