Днес е нейният ден... днес е нейната сватба. Днес за последен път ще бъде дете, за последен път ще потъне в майчини прегръдки... Девойчето стоеше до отворения прозорец и гледаше хората навън. Весели, празнично облечени цигани приказваха и се смееха на двора. Никой не знаеше какво става в младото ù и изплашено сърце... само нейната майчица. Само тя беше посветена в нейната болка, в нейната луда, несбъдната любов... Защо ù трябваше да се влюбва в българин... защо се поддаде на чара и думите му... Беше толкова красив! Русата му коса, небрежно метната назад, и тези очи, толкова сини, толкова магнетични... Беше готова да се удави в тях, беше готова на всичко за него. Бяха като контраст - той - висок и рус, тя - с абаносово черна коса и черни маслинени очи. Хората ги гледаха с възхищение. Бяха млади, красиви и влюбени! Обичаха да стоят на плажа вечер, хванати за ръка и загледани в морската шир... Обичаха да говорят за бъдещето, тяхното бъдеще. Но - уви! Бъдеще нямаше! Когато баща му разбра - направо побесня. Искаше да го изпрати в чужбина, искаше да застреля всички цигани в града, искаше да я убие! Набързо извади паспорт и го изпрати на другия край на света - в Южна Африка. Разби мечтите им, стъпка любовта им... и никой не разбра, че под влюбеното циганско сърце вече биеше още едно, мъничко сърчице... никой, освен нейната майчица... и бъдещия ù съпруг. Тачо, млад и наперен циганин, от дете беше влюбен в нея. Непрекъснато я следеше с очи, денем въздишаше по нея, а нощем я сънуваше. Сънуваше кръшната ù снага, дългите ù черни коси, белите ù нежни ръце... Знаеше, че тя обича българин, знаеше за забранената ù любов, но мълчеше, защото я обичаше... Когато чу за заминаването на момчето,  разбра, че нещо  не е наред. Една вечер я причака пред входа на къщата им и нежно я заговори. Момичето, събрало цялата болка на света, се предаде и заплака. Там, в неговите прегръдки, тя изплака мъката на невъзможната си любов... Тялото ù  трепереше като лист пред буря, очите ù бяха помътнели от болка. Сърцето на младия циганин се сви. Толкова много я обичаше! За пръв път я докосваше, за пръв път беше толкова близо до нея, а тя плачеше за друг... И тогава, незнайно откъде събрал смелост, той я помоли да се омъжи за него. Няма значение, че носи дете от друг, няма значение, че тази любов никога няма да бъде изтръгната от сърцето ù... Той просто я обичаше... беше я обичал цял живот! Младата циганка не знаеше какво да направи... Тогава от вратата се показа лицето на нейната майчица, нейната единствена опора и закрила. "Приеми, дъще, такава любов не бива да се подминава, такава любов е дар божи! Приеми я!  Ако твоето момче те обичаше толкова, колкото Тачо, щеше да намери сили и начин да се опълчи на баща си. Щеше да намери начин да защити любовта ви! Но той не го направи..."

              Гласовете на двора станаха по-шумни. Засвири музика - беше дошъл младоженецът. Всички очакваха появата на булката. Девойката отметна кичур коса от бледото си лице и се обърна. Някъде вътре в нея нещо потрепна, нещо се обърна... Очите ù се напълниха със сълзи. Плодът на нейната любов... нейното неродено дете! Защо, любов моя, защо не намери начин да бъдем заедно, защо преклони глава пред волята на баща си, защо ме остави, мило мое... Отново погледна през прозореца - там, усмихнат и щастлив, я чакаше Тачо. За един миг  тя застина... после рязко се обърна, отвори вратата и потъна в очите на съпруга си...

        Слънцето вече залязваше. Вълните кротко галеха брега, после лениво се дръпваха навътре, отнасяйки човешките следи... Плажът беше почти пуст - тук-таме се виждаха окъснели туристи, изгорели от слънцето. Мъжът  седеше на една пейка досами плажа и гледаше замислено морето. Мислите му препускаха назад, оплитаха се в спомените и стягаха сърцето му. Всички, които обичаше, бяха далеч... Синът му, който работеше на другия край на света и който почти не искаше да го чува, жена му, избягала от тежкия му и сприхав нрав... беше сам с мислите и спомените си. Погледът му обходи брега и се спря на млада двойка, приседнала на пясъка. До тях играеше момиченце. Родителите, прегърнати, го гледаха нежно. Мъжът се загледа... нещо в тази картина не се връзваше... той стана бавно и се приближи. Стъпка... две... три... младата жена вдигна глава и го погледна право в очите... Сърцето му спря за миг! Циганката... в очите ù нямаше упрек, нито злоба, само тъга... безкрайна тъга... погледът му бавно се премести върху мъжа, гушнал малкото момиченце... русо като горска фея, то гледаше с теменужения си поглед невинно и любопитно. Очите им се срещнаха - два чифта очи, сини като морската шир, сини като очите на сина му... Сякаш някой с брадва удари краката му - той се строполи на колене пред младата циганка. "Прости ми, дъще..." - прошепнаха сухите му устни. Притвори очи... светът се въртеше... някъде, в дълбините на съзнанието си той усети нежно докосване и чу тихите думи: "Простила съм... отдавна..."