Добре, че беше тъмно. Тъмнината плаши хората и ги кара да се чувстват несигурни. Аз пък се чувствах добре. Отиваше ми нейния облик. Скрих се вътре в нея и се потопих в пурпур.
Всичко започна, когато бях на онази автобусна спирка. Стъмваше се. Просто си седях. Не чаках превозно средство, нито исках стотинки от тези, които го правеха. Погледът ми шареше по стъпалата на хората, които ме заобикаляха. Тогава я видях... Беше наистина красива. Класика. Тъмни къдрави букли се бяха разпилели по рамената ù, походката ù бе като танц, а очите ù бяха толкова сини, че пипнех ли ги, сигурно щях да се намокря от морето в тях. Тръпки ме побиват като си я спомня. Последвах я ненадейно, без да искам. Движех се по инерция и краката ми изобщо не ме слушаха. Аз им казвам „наляво”, те чуват „върви по нея”. Следвах я чак до подлеза, където тя се обърна и ме погледна уплашено. Не знаех какво да направя, затова просто смених посоката. Тя продължи спокойна по пътя си. Не можех да се спра. Знаех до къде води отвр ...