Китайската полицейска служба е хибриден модел, съчетаващ централизирана специфика с характеристики, свойствени на децентрализация в управлението. Принципите на дейността ù са: опора на маситe;, правова работа на основата на факти; равенство пред закона; разделение на пълномощията; взаимно сътрудничество между органите на обществената безопасност, прокуратурата и съда; надзор в следствения процес; високо ниво на оценка на доказателствата; защита на процесуалните права на участниците; уважение на гражданите от различни националности; използване на родния език в съдебното производство; взаимодействие и сътрудничество между местните органи; взаимодействие с чуждестранни полицейски власти.

         В. Внуков, Д. Кайргалиев "Организация и управление на полицията в Китай"

                                                              Когато се поклатя,

                                                              люлее се Земята.

                                                             Пеперудите излетяха в рояк.

                                             М. Димитрова

                                                     Ухан, Свят Бета, есента на 2019

  Хенг Чун стоеше до входната врата на квартирата си и се вслушваше напрегнато в стъпките на стълбите отвън. Погледна отново през шпионката – чисто! Не искаше онази досадница Сюе Ли да го пресрещне пак и да го заприказва. Откакто излезе с нея веднъж на кино, девойката си беше въобразила, че са били на среща и че трябва да продължат да се виждат. Мислеше си, че Хенг я ухажва.

  „Но това е само в развинтеното ú въображение“, недоволно си мислеше младежът. „Миличка е, но прекалено бъбрива и не особено умна. И ужасно любопитна! А това сега е опасно.“

  Хенг се шмугна през вратата и се втурна надолу по стълбите, почти тичайки. Но все пак закъсня:

  – Хенг! Откога не сме се виждали? – девойката буквално му прегради пътя на тясната стълбищна площадка.

  – От вчера – промърмори младежът и се опита да я заобиколи, но после се отказа /мисията беше невъзможна/ и спря. – Каква изненада, Сюе, как си?

  – Ами, върнах се от лекции, обядвах, а сега скучая. Ти накъде си тръгнал, днес нали имаш почивен ден?

  Хенг игнорира въпроса и на свой ред полюбопитства:

  – Няма ли да помагаш на майка си на пазара? А за учене нямаш ли?

  – О, Хенг, не бъди груб! Мама днес зарежда от склада. Леля Жилан е на сергията. А утре е събота, забрави ли? Нямам за учене. Обаче как ми се ходи на кино!

  Сюе го погледна изпод филирания си бретон и тръсна изсветлена в червеникаво и оформена на вълнисти кичури коса, която проблесна на слънцето, огряло стълбищната площадка.

  – Знаеш ли, че дават „Господарят на седемте морета“? Обожавам фентъзи! Не искаш ли да отидем?

  – Сюе, нямам време! Всъщност вече закъснях. Извини ме!

  Малко грубо, Хенг я изблъска и продължи надолу по стълбите.

  – Но къде отиваш? И кога ще имаш време? – извика сърдито момичето след него.

  – Не знам, Сюе, може би…никога!

  Вратата на кооперацията хлопна безсърдечно след него.

  Сюе гледа известно време надолу, после се обърна и влезе в апартамента. На лицето ú беше застинало изражение на разочарование и някаква тиха решителност.

Когато вечерта младежът се прибра от продължилото по-дълго от обикновено ходене до планината Мошан, със сак, пълен с уловени прилепи, на входа на кооперацията го чакаше полицейска кола. Прибраха го директно от улицата, без да му дават обяснения, без да му задават въпроси. Мълчаливият служител в униформа само отвори сака, погледна вътре и после му посочи зеещата врата на колата. На втория етаж едно лице с оранжев ореол от къдрици се мярна иззад дантеленото перде и се скри.

  Още по пътя Хенг усети, че те се размърдват. После за миг колата изчезна, а пред погледа му се откри бездна – някакво тъмно пространство, в което проблясваха като ситни скъпоценности безброй звезди. Те се движеха, съединяваха се и се разделяха, сякаш танцуваха странен и хармоничен танц, а някои от тях имаха цветни димни опашки като комети. Една от тях се отдели и започна да нараства с главоломна скорост. И се насочваше към него, Хенг!

Когато стигнаха до полицейския участък и служителят в униформа го поведе към зданието, младежът се възпротиви. Полицаят го хвана по-здраво и се опита да го насочи към входа, но Хенг се дърпаше и извиваше и не направи и крачка. После лицето му доби пепеляв цвят и странно, отнесено изражение, той вдигна ръце нагоре и завика с неестествен и неочаквано придобил басов оттенък глас:

  – Покайте се – времето е близко! Звездата Пелин идва! Има опашка от огън и дим и ще се стовари върху главите ни като отплата за греховете. Покайте се, троянецът наближава! Яхнал е черен като нощта кон и ще коси с огън и меч неверниците и поклонниците на Сатаната. Покайте се! Идват скакалците с човешки лица, начело с Господаря си! Ще залеят земята и нищо живо няма да остане след тях. Ангелите ще плачат като гледат страданията човешки, но Бог няма да отмени отплатата на нечестивците. Покайте се!

Наоколо беше започнала да се събира тълпа и от полицейското управление наизлязоха още служители на реда, които започнаха да разпръскват хората. После двама от тях хванаха Хенг, сложиха му белезници и повлякоха все още съпротивляващия се младеж към входа на участъка.

  След петнайсетина минути Хенг беше откаран от линейка в най-близкото психиатрично отделение. Инспекторът, който трябваше да разследва случая за бракониерство, погледна сака с  прилепи и други дребни животни и се обърна към дежурния полицай:

  – Ето че хванахме един от доставчиците на диви животни за пазара! Обаче какъв цирк  устрои! Явно има артистични заложби. Нека психиатрите  си кажат думата. Дали наистина е превъртял или само се преструва?

  – Сигурно се преструва. Ама номерът няма да мине. И за какви звезди и троянци крещеше?

  – Не знам, нещо от Библията. Или от митологията – инспекторът поклати глава. – Ама че артист се извъди!

  Но не изглеждаше много уверен.

                                              Залата за наблюдения на Спиралния ръкав

  Координаторът отмести с досада доклада на главния диспечер.

 „Проблеми, вечно проблеми! И то от опитни, проверени служители с хилядолетен стаж!“, помисли си възмутено той и се свърза със Залата:

  – Ангел Бета, при мен! Незабавно!

  Ангелът се появи от стената след секунда. Имаше разтревожен и посърнал вид.

  – Я погледни!

  Координаторът обърна екрана към него. Нощното небе над Свят Бета изсветляваше, а в далечния космос една звезда ставаше все по-близка.

  – Как ще ми обясниш това?

  Ангелът запристъпва от крак на крак:

– Имаше пробив в изолацията на крилете ми. Персеидите се промъкнаха преждевременно. Разчистих. Но явно съм пропуснал нещо.

  – Явно си пропуснал! Как така си пропуснал? Разбирам октопусът да е пропуснал, разбирам сфинксът Гама, дето е на има-няма няколко хиляди години, но ти! Та ти си в Залата почти от началото на Сътворението, как можа да го пропуснеш!

  – Астероидът е минал през екрана, нали са дифузни, сблъскал се е с „троянец“ от Астероидния пояс, съединили са се и са променили орбитата си. Сега летят към Свят Бета.

Ангелът съкрушено наведе глава в сребрист ореол.

  – Знаеш ли какво ще предизвика този твоя небрежност? Пак ще трябва да се изчислява всичко отначало. Какво ви става бе, хора! Един Свят стабилен няма! Все се появяват неочаквани фактори. Как ще ми обясниш това?

  На екрана Алибей Симън изпращаше Юймин Уанг след вечерята в хотел „Уанда Краун“.

  – Откъде се пръкна този и как е разбрал за Чашите?

  – Не е разбрал, колекционер е.

  – Колекционер? Та той е дяволоид! Естествено, че знае за Чашите. Да пазите момичето! Ако трябва, изпратете някого на място, но я искам жива и здрава. Разбра ли?

  – Да – ангелът понечи да тръгне.

  – Чакай! – резкият глас на Координатора се извиси почти във фалцет – Какво, за Бога, е това?

  От екрана, почти фронтално, ги гледаше присмехулно лицето на дяволоида. От полуотворената му уста се подаде краят на остър раздвоен език. Алибей Симън махна с ръка със закривени орлови нокти към екрана, засмя се подигравателно и …изчезна. Перспективата на Света се променяше непрекъснато, но него го нямаше никъде.

  – Той знае и за наблюдателните точки! – извика почти истерично Координаторът. – И къде се дяна? Не ми казвай, че е станал невидим! Това е невъзможно! Детекторите ни могат да открият и инфузория на дъното на океана. Къде е? Искам отговор до няколко часа или си уволнен! Свободен си.

Координаторът се отпусна в креслото и отпи глътка гръм и мълнии направо от бутилката.

  „Тези мои подчинени, ще ми съкратят безсмъртния живот!“, помисли си с досада той и затвори изтощено очи. Лекарството щеше да подейства след секунди.

Дяволоидът Алфа посрещна ангел Бета, по-разтревожен и от него.

  – Уф, тези твои сънародници ще ме уморят! – оплака се Бета.

  – Какво има? Надявам се, че няма да прехвърлиш раздразнението си от Симън върху мен, знаеш, че съм верен на каузата!

  – Да, знам, но за тях ти си ренегат, предател. Сигурно те мразят.

  – Нека си ме мразят! Аз отдавна преминах на страната на Светлината. Мракът не може да ме уплаши!

  – Не може – промърмори ангелът – но може да ни навреди.

  – Защо си толкова угрижен?

  – Защо ли? Ами да кажем, че по мое недоглеждане Свят Бета може да се изпари, а един дяволоид от народа ти ми лази по нервите и изчезва ни в клин, ни в ръкав. Започнаха да се появяват пророците, много по-рано от предвиденото, и отгоре на всичко, дифузията…

  – Какво за дифузията? – дяволоидът погледна надписа на стената.

  – Я ми кажи, кой е любимият ти коктейл?

  – „Сапфирената Мерилин“, разбира се. Какви въпроси ми задаваш?

  „Даваш, даваш“, отекна някъде над главата на дяволоида, високо горе и малко встрани, като изкривено свистене на бумеранг.

  „Откога в Залата има ехо?“, зачуди се той, но не каза нищо.

  – И с какво се прави „Сапфирената Мерилин“? – продължаваше ангелът.

  – Със сериста киселина, с какво друго!

  – А ако ти кажа, че допреди няколко дни любимият ти коктейл беше „Сапфирената Мери“, а основната му съставка – серниста кисeлина, какво ще кажеш?

  – Ще кажа, че ме вземаш на подбив, какво друго.

  – Не се шегувам, истина е. Не забеляза ли, че нещата са се променири? И при нас.

  – Но как?

  – Дифузията.

  – Да, знам – екраните са дифузни и предмети от Залата и продукти на дейността ни могат да преминават в Световете – издекламира Наблюдател Алфа.

  – Дифузни са, да. И в двете посоки.

  – Искаш да кажеш…

  – Световете също могат да ни въздействат. И още нещо – времето също е дифузно. Вече започнаха да се появяват пророци. Времената на Световете се проникват един в друг и определени хора могат да виждат в няколко Свята едновременно.

  – Хенг Чун!

  – Именно.

                                                              Свят Миден¹, наши дни

  Начинаещата писателка Мирабела Йорданова седеше пред лаптопа си и мъдреше романа, идеята за който се въртеше от доста време в главата ú. Замисли се за секунда и после решително написа:

  „Да, екраните са дифузни. И в двете посоки“.

  После се спря.

  „Но как да свържа това с пророците? Сетих се!“

  Посегна да напише:  „Времето също е дифузно“, но клавиатурата неочаквано затрака сама и на екрана се заредиха думи:

  – Здравей, сладурче!

  – Кой си ти? – написа в отговор Мирабела.

  – Твоят герой, сладурче – Алибей Симън.

  – Майтапиш ли се с мен? Хакер ли си? Четеш ми непубликувания роман, а? Ще се обадя в полицията!

  – По-добре недей – я виж!

  Екранът просветля и Мирабела с учудване разпозна хотел „Уанда Краун“ в Ухан, а пред входа стоеше и ú махаше с ръка импозантен господин в тъмен раиран костюм с брилянтена карфица на вратовръзката.

  – Но как?

  – Екраните са дифузни, забрави ли? – усмихна се дяволоидът и в устата му блесна златен зъб.

  – Какво искаш? – сухо попита Мирабела.

  Вече беше загубила способността да се учудва.

  – Само да налея свежа кръв в изпосталелите вени на упадъчното ти творчество, което никой не чете, радост моя! И да те предупредя – може някой да реши, че не си достатъчно подготвена за мащабния проект, с който си се заела и да ти измъкнат брилянтната идея под носа. Така че пиши, не се мотай! И още нещо – лицето на дяволоида стана сериозно и някак зло, – възможно е Несбъднатото да се сбъдне, всичко е възможно!

  – Ти какво, да не ми четеш мислите? Като си по произход дяволоид, да не си въобразяваш, че знаеш всичко за мен? Дори и да четеш мисли, можеш да узнаеш от тях само това, което знам аз. Нито повече, нито по-малко!

  – Грешиш, любима, аз знам нещо, което ти не знаеш.

  – Коя съм аз ли? Измисли нещо по-оригинално, Воюващи с реалности²!

  – Не, скъпоценна, нещо много по-важно. Нещо определящо за теб и новоизлюпващия ти се роман.

  – И какво е то?

  – Аз знам китайски, а ти – не! – изхили се дяволоидът и я прониза с тесните си, тъмни като бездънни черни дупки очи. – Кой глупак би седнал да пише роман за китайци, без да знае и грам китайски, м?

  Дяволоидът продължи да се смее, гръмогласно и от сърце, дори и пешовете на елегантния му костюм се затресоха от неудържимия кикот. После тикна пръст със закривен орлов нокът в екрана и изстреля:

  – И да не си посмяла да ми спретнеш някоя любовна история с Юймин, чу ли? Хич не си го и помисляй! Смятай се за предупредена!

  – И ти се смятай за предупреден! – ядоса се Мирабела Йорданова. – Защото аз пък мога да направя нещо, което ти не можеш да предотвратиш.

  – И какво е то, несравнима? – мистър Симън я гледаше подигравателно.

  – Мога да спра да пиша – каза рязко начинаещата авторка и някакъв намек за облак мина по лицето на все още усмихващия се дяволоид. – Къде тогава ще отидеш ти, питам се аз? Дори някой друг да продължи историята, това вече няма да си ти, героят ще се промени. Ти ще изчезнеш – пуф!

  Мирабела хлопна ядосана капака на лаптопа и го изключи.

  „Я го виж ти, дяволоида му с дяволоид!“ – помисли си, все още гневна, тя. „Може в романа да е на няколко хилядолетия, но в действителност е от вчера, когато започнах да пиша. Какво си въобразява? На краставичар краставици ще продава!“

  Стори ú се, че изключеният екран потрепна и се чу някакво ехо: „дава, дава…“.

  Мирабела тръсна глава и тръгна към кухнята. Беше прегладняла от много писане.

                                                                                           /Следва/

https://www.youtube.com/watch?v=CKZvWhCqx1s

1. Миден /он гр./ – нула

2. Романът на Филип К. Дик "Война на реалности"