Положú ме като печат на сърцето си, като пръстен на ръката си, защото любовта е силна като смърт; ревността – люта като преизподня; стрелите ú са стрели огнени; тя е пламък много силен.

                                                                 Книга Песен на песните, Библията

                                                                                    Кърджали, Свят Миден

  Наближаваше полунощ, когато архангелът и Мирабела се появиха в малката стаичка на писателката в Кърджали.

  В подземието на златната мина край Стремци Алибей беше възпроизвел почти идентично спартанската обстановка, в която живееше девойката. Родителите ú заемаха съседния апартамент и това беше изключително удобно – бяха близко и същевременно не ú досаждаха много-много с въпроси къде ходи и кога се прибира. Все пак тя беше пълнолетна и достатъчно независима. Работеше на свободна практика – пишеше текстове за реклами и от време на време по някоя статия за различни сайтове. Даваше и частни уроци по български език. Така ú оставаше достатъчно свободно време за романа, който смяташе за работата на живота си. Освен това беше спортистка. Тренираше карате и дори имаше участия в международни турнири.

  Архангелът кацна насред стаята, разтвори криле и я пусна внимателно на пода.

   – Уау! – пророни зашеметената писателка. – Значи така ставало! Страхотно! Ама как само му се измъкнахме, а? А бях на косъм! Благодаря ти, Габриел!

  Тя остави ковчежето с кръста, пръстена и брошката на бюрото до лаптопа си.

  – Мирабела! – обърна се към нея архангелът със загрижени очи, от които сякаш струеше синя светлина.

  Девойката не можеше да откъсне поглед от тях – ирисите им сякаш бяха съставени от множество микроскопични кристалчета, които излъчваха непоносим блясък. Кожата му беше гладка и чиста, чертите – волеви и сякаш изсечени от камък, русите коси – гъсти, дълги и с червеникав оттенък. Раменете му бяха широки като на състезател по ръгби.

  „И без никакви подплънки!“, ахна пак Мирабела. В съзнанието ú натрапчиво се въртяха думи от някакъв текст, като че ли библейски. От „Песен на песните!“, спомни си девойката:  „ Моят възлюбен е личен между десет хиляди други; главата му – чисто злато, къдрите му – вълнисти, очите му – като гълъби край водни потоци, нозете му – мраморни стълбове“. А в описанието на възлюбената все едно се говореше за нея: „Черна съм, но съм хубава –  като шатри кидарски, като Соломонови завеси!“

  Мирабела щастливо се засмя. Тя наистина приличаше на древната библейска любима на цар Соломон – беше дребничка, мургава, черноока, с дълга и права черна коса, която, за разнообразие, от време на време къдреше. Фигурата ú беше слаба и жилава и съперниците ú в каратето често я подценяваха, но беше невероятно издръжлива. Затова печелеше – имаше цял шкаф с купи и медали от различни състезания. „С теб сме като ден и нощ, любими!“, появи се в съзнанието ú, но после се сепна: „Вземи се в ръце, Мирабела! Още малко и ще пропишеш сантиментални стихове!“

  – Мирабела – повтори архангелът, – трябва да ти обясня за реликвите. Изслушай ме и не се разсейвай! Брошките вече познаваш и знаеш за действието им. Всички имат общи качества, но в различна степен. При едни са основни характеристики, при други – допълнителни. Всички пазят притежателите си, усилват интуицията и заложбите им, имат способността да лекуват, да пренасят предмети на разстояние, да екранират собствениците си от квантовите компютри в Залите за наблюдения. Притежават и много други свойства, които са индивидуални за всяка Чаша. Най-важен е медальонът – той ги обединява. И всички  могат да се използват както от силите на мрака, така и от силите на светлината – зависи в чии ръце ще попаднат. Огледалото, пръстена и кръста, които намери, са нещо различно. В сребърния реликвариум се намират частици от Светия кръст, на който е бил разпънат Иисус, те пазят притежателя си от силите на Мрака. Никой дяволоид не е в състояние да ги използва. Но ти трябва да предадеш кръста в църквата „Свето Успение Богородично“ – мястото му е там. Силата му е чудотворна и хората трябва да имат достъп до него. Не е редно да бъде ползван само от един човек. Аз ще идвам, когато имаш нужда от защита и съвет, затова ме изпратиха. Не може да ти се мотае само дяволоид от едната страна, трябва да имаш и ангел от другата – за равновесие!

  Габриел се усмихна и сякаш слънце огря мрачната, усойна стая, в която прекарваше по-голямата част от времето си девойката.

  „Как съм живяла досега, без да познавам тази светлина!“, си помисли унесено Мирабела. „Без утешителното ти присъствие съм тънела единствено в мрак и не съм го знаела!“

  – Сребърното огледало – продължаваше през това време архангелът – има способността да показва бъдещето. Но това може да стане само три пъти. Мирабела!

  Девойката се сепна, съсредоточи се и каза решително:

  – Продължавай, слушам те!

  – Само три пъти можеш да видиш бъдещето в огледалото. Алибей също има огледало, но то му показва настоящето и миналото, не и бъдещето. Затова много го пазú! А пръстенът изпълнява желания. Също само три.

  – Като в приказките! – не се стърпя писателката, но видя укоризнения поглед на Габриел и млъкна.

  – Не ползвай огледалото и пръстена за щяло и нещяло! Само в изключителни случаи. Ако аз не мога да дойда или ако нещо се обърка при писането на романа, ако не знаеш как да продължиш или сгрешиш, можеш да погледнеш. Или ако се чувстваш застрашена. Отгоре – Габриел посочи тавана, – решиха, че е полезно да ги имаш. След това ще дойда и ще ги прибера. Не бива да попадат в невежи или злонамерени ръце.

  – Добре, Габриел – каза Мирабела. – Ще направя, каквото ми казваш. Имам само един въпрос, един съвсем незначителен и непретенциозен въпрос, който не касае предметите, просто любопитство…

  – Питай! – прекъсна я архангелът и махна с крило – жест, в който се усещаше досада и нетърпение.

  – Ти ли си онзи? Искам да кажа, онзи, същият: „Нека ми бъде както казваш… „ и т.н. Сещаш се, де! Архангелът с Благата вест? При Дева Мария?

  Мирабела чак проточи врат от любопитство и вълнение – самият арханел Габриел! В нейната стая!

  Габриел махна рязко с крило и внезапно появилият се от нищото вятър блъсна писателката в лицето със стремителен и свистящ порив. Във въздуха се разнесе ухание на анасон с цитрус и струйки метеоритен дъжд плиснаха изпод белоснежните пера на съществото. Писателката сви глава между раменете си уплашено –  по изражението на архангела разбра, че е задала неподходящ въпрос.

  Габриел разпери могъщите си криле и ослепителната им светлина беше толкова непоносима, че девойката затвори за миг очи, а когато ги отвори отново, в стаята вече нямаше никой.

                                        Наблюдателната зала на Спиралния ръкав

  Наблюдател Бета възникна в Залата, обкръжен от сияние и завихрящи се метеоритни потоци, които се удряха в стъклото на предпазния му шлем, но си оставаха там –  този път защитното облекло беше добре изолирано и не пропускаше нищо. Сияещата му аура обаче бе започнала да потъмнява по краищата – явно беше разтревожен от нещо.

  – А, колегата се върна от командировката на Световете! – сфинксът Гама откъсна поглед от компютъра и се взря в нахлуващия като светъл облак архангел.

  – Някои си губят пантофките, нашият Габриел ръси астероиди – додаде дяволоидът Алфа, но млъкна, като видя намръщеното изражение на колегата си. – Видяхме какво стана, Габриел. Алибей те познава, затова ли си разтревожен?

  – Явно ни познава всички, което може да означава само едно – че и той притежава…

  – Чаша! – възкликна октопусът, после вдигна пипало пред предпазния си шлем под погледа на архангела, който мяташе мълнии.

  – Ама какво им става на всички днес? Или ме прекъсват, или въобще не ме слушат! Да, освен ако не притежава Чаша. И ако съдим по действието ú, това е "Черната орхидея" – дракончето с глава от черен яспис.

  – Олала! – каза само сфинксът и бързо извърна поглед към екрана на Свят Гама – не искаше да дразни допълнително архангела.

  – Какво е "Черната орхидея"? – попита чинно октопусът, като се стараеше гласът му да звучи възможно най-уважително.

  – Брошка, която в ръцете на мрака може да сътвори големи бели – въздъхна наблюдател Бета. – И понеже с нея дяволоидът е способен да вижда само настоящето и миналото, му трябва огледалото…

   Габриел направи пауза и погледна към октопуса, но той само се сви и не каза нищо.

  – … за да вижда и бъдещето – завърши архангелът и се отпусна тежко на креслото пред компютъра си.

  Няколко секунди писа нещо мълчаливо, а всички търпеливо изчакваха. После се надигна и се обърна към октопуса:

  – Добре, аз отивам да пиша доклад. Свят Миден* е много нестабилен. Мирабела прави непрекъснато грешки – ту сериста, ту серниста киселина, ту Кху Конгси, ту Кху Кингси, и Белорусия отдавна е Беларус, още след разпадането на Съветския съюз. Тя е смело и умно момиче и го използва, за да въведе нови моменти в повествованието, но ако се натрупат много, това ще се отрази и на останалите Светове.

  – Дифузията! – не се стърпя пак октопусът, но този път архангелът не реагира.

  – Тя знае ли, че нейният Свят всъщност не е извън Книгата, а е част от нея? – попита сфинксът.

  – Още не. Ще ú кажа, когато дойде време. Още е рано.

  – Но…  – октопусът се спря уплашено, но Габриел му кимна да продължи – Но ако нейният Свят – Миден, е част от Книгата, то това означава, че не тя е авторката.

  – Точно това означава.

  – Но… кой тогава е истинският автор?

  – Е, това е правилният въпрос, стажант октопус. И никой от нас все още не знае отговора.

  Архангелът взе купчина флашки от бюрото си и се запъти към  Вратата. Преди да изчезне зад завесата от силови полета, се обърна към октопуса:

  – Наглеждай Свят Бета, докато ме няма. Нещо с Хенг Чун ме смущава, обърни му повече внимание!

  После прекрачи трепкащата и меняща се граница между Световете.

                                                                   Свят Бета, есента на 2019

  В храма Кху Конгси Дун Симън и Сюе Ли все още се занимаваха с упражнения по анатомия, когато черната завеса, прикриваща Вратата към Световете в покоите на дяволоидския наследник се залюля, нещо огромно и непохватно се заплете в нея и с трясък се стовари на лакирания паркет, точно пред „спалнята на удоволствията“.

  След туй завесата беше раздрана от дълги и остри динозавърски нокти и пред двамата се изправи, пръскайки отровнозелени слюнки и мятайки миниатюрни светкавици, Нейно императорско височество, самата Персефина II Хадеска. Тя впери разярен поглед в сцената пред нея и се задави от възмущение:

  – Тиии! – успя само да процеди венценосната и продължи да мята огнени погледи, без да успее да каже нищо друго.

  – Здравей, Персефина! – усмихна се подигравателно Дун и се надигна от прегръдката на любимата си. – Не са ли ти казвали, че преди да влезеш някъде, трябва първо да почукаш?

                                                                                                     /Следва/

https://www.youtube.com/watch?v=GKPMk5_gStk