– А ти, скъпи ми ваятелю, не е нужно пред мен да повтаряш тия измишльотини –  царство на идеите и така нататък! Дядо ти Платон няма да ти се разсърди, че ваеш по натура. Как ще създадеш такъв крак, ако не го видиш, а? – викна тя засмяно и вдигна полите на хитона си до над коляното.

  …Праксител рухна на колене пред подиума. Вероятно не бе виждал на живо толкова красиво женско тяло. Та нали вземаше идеите си от царството на Платона!

  – Бо… богиньо – простря той ръце към нея, – да ме погубиш ли си дошла?

                          Любен Дилов „Незавършеният роман на една студентка“

  Вергилий почти тичаше след Персефина, която напредваше по мрачните коридори на тъмницата като разярен носорог и помиташе редките стражи, имали неблагоразумието да се изпречат на пътя ú. Всъщност господарката на Хадес ядеше носорозите на закуска – внасяха ги специално за нея от една от земните Африки.

   „Обичам да ям защитени видове! Откъде накъде някой ще защитава някого, пък бил той и безсловесно животно! “, казваше тя, оглозгвайки поредния скъпоценен рог и поглеждайки многозначително към Матадор, който ú правеше компания на закуска.

   „Матю, знаеш ли, че Y хромозомът, който различава мъжете от жените, бил на изчезване? Това е то за мен истинското лицемерие – от нещо добро да направиш нещо зло, за да имаш причина след това да го унищожиш!“, подхвърляше небрежно тя и оставяше мъжествения представител на аристократичния род на Сигизмундите от Фейсбик дълго да се чуди какво точно е искала да каже.

  Господарката на Хадес обичаше тайнствените подводни логически заплашителности. 

  „Поданиците трябва да се държат в страх, подчинение и недоумение“, казваше тя, пращайки поредния провинил се в някаква дреболия нещастник на кладата. „И да ме обожават! Монархът за тях трябва да е и палач, и бог. Жителите на Хадес никога не трябва да са сигурни къде ще осъмнат на следващия ден. Особено тези в леглото ми! Ха-ха-ха!“

  Персефина обичаше да проявява и чувство за хумор. Беше артистична и изобретателна в методите за мъчения и се гордееше с тази си способност.

  Но сега това чувство явно ú беше изневерило. Венценосната не подхвърляше остроумия, а летеше като таран, предизвиквайки паника навсякъде. Щом се зададеше по коридорите на тъмницата, хлебарките се разбягваха на всички страни, а някои дори се затичваха нагоре по плесенясалите стени. Плъховете на Мишелъв се изпокриваха в дупките си, стражите с писък отстъпваха, стиснали конвулсивно алебардите си, а двата велоцираптора опъваха веригите до скъсване в стремеж да се отдалечат колкото се може повече от помитащия всичко тайфун.

  Дори обикновено отвеяният и глух за мирската суета Вергилий някак се събра, съсредоточи се и тичаше след нея – без да съчинява мимоходом поеми!, което за него си беше истинско постижение.

  Вече бяха излезли на обширния двор пред замъка и препускаха към външната порта, когато Персефина спря толкова внезапно, че набралият инерция игуанодон не успя да реагира навреме и я връхлетя  с цялата сила на поетичния си устрем. Владетелката на Хадес се завъртя и перна поета с крайчеца на трипръстата си лапа, при което той изхвърча и почти се залепи за отсрещната крепостна стена. Персефина се надвеси над примрялото влечуго и изсъска:

  – Слушай сега, пълзяща гадино, защото няма да повтарям! Излизаме оттук, минаваме моста, влизаме в Призрачната горичка, където ни чакат Емпуза и пасмината му. Ти вървиш след мен –  не говориш, не чуваш, не виждаш, не дишаш! Правиш, каквото ти кажа! Á си гъкнал, á съм изтръгнала поетичния ти гръклян и съм го хвърлила на баскервилските хрътки, ясно?

  – Я-я-ясно! – успя само да промълви треперещият игуанодон, пак започнал да заеква.

  – Никакви самоволни движения без мое изрично разрешение, ясно? Видях какво направи в тъмницата, въпреки че бях с гръб към теб! Не съм ти разрешавала да вземаш нищо със себе си от моята собственост!

  Вергилий трескаво попипа  една от гънките на дебелата си кожа, служеща му като джоб, където на излизане беше прибрал отпрания от стената на тъмницата слой мухъл с изчегъртаната върху него безценна „Кулинарна поема“.

   „Тя да няма трето око на тила?“ – зачуди се той, но си замълча.

  – Оставил си ей такъв правоъгълник съвършено чиста стена, Вергилий. Мислиш ли, че може да мине незабелязано? Как смееш да хвърляш петно върху моята стена и да крадеш от моя мухъл!

  „С гениално произведение, изчегъртано от моя нокът, но това за теб няма никакво значение!“, си каза поетът, но пак си замълча и заситни послушно по летящия мост над рова.

  В Призрачната горичка цареше обичайната безтлесна мъгла, съпроводена с неопределена многозначност. В хладния утринен въздух се усещаше все още смътно, но набиращо сила негодувание. Емоционалният фон, хранителна среда за призрачните създания, беше бледосив, прошарен с жълто-лилави ивици от нещо, което напомняше за неосъществен и потушен още в началото си изгрев. Много скоро и тези издайнически следи от обречения напън за промяна в империята на Мрака щяха да изчезнат и около замъка щеше се възцари предишната застояла и понагарчаща удобна безропотност.  Негодуванието щеше да цопне в блатото на навика и щеше да потъне там безвъзвратно и непрежалимо.

  Вергилий вървеше унило след широкия гръб на господарката на „Гнездото“, който заслоняваше по-голямата част от Света.

  После нещо се случи. Персефина някак се изви, махайки на някого в далечината, горната част на туловището ú се разтегли нагоре и встрани, долната – в противоположна посока, и в получилия се като извит полумесец отвор намусеният и изтерзан стихотворец видя ярко пурпурно петно, което постепенно идваше на фокус и добиваше все по-ясни очертания.

  Стражите, които ги съпровождаха, отстъпиха назад, сякаш подчинявайки се на невидима заповед. Вергилий се спря като вкопан в земята, нямайки сили да продължи, почти примрял от замайващо предчувствие. Усетила липсата на горещия му, почти астматичен дъх зад врата си, Персефина също спря, но преди това направи няколко крачки встрани, подчинявайки се на импулса, принудил стегозаврите да отстъпят назад.

  Сред призрачните стволове на гинковите дървета се показа пъстра групичка, начело на която пристъпваше бледо същество с бяла мантия от мъгла и сияещи със синкав огън продълговати очи – демонът Емпуза. Беше придружен от още няколко свои събратя, сред които се отличаваше стройна жена на средна възраст, в бледожълта мантия и с разпусната бяла коса, прикрепена от едната страна с шнола, покрита с брилянти. До тях крачеха двама старци в кралски дрехи – мъж и жена, в които можеше да се разпознаят родителите на Персефина.

  В края на горичката, до покрития с изпочупени шестоъгълни плочки от кремък път, имаше друга групичка чакащи: висок, възрастен мъж в официален раиран костюм и с рижа буйна коса; слаб, дългокос младеж с джинси, тъмносиня тениска с емблема на някакъв футболен клуб и черно кожено яке, както и един огромен чеширски котарак –  с цилиндър и папийонка и с полиран абаносов бастун в едната лапа.

  Вергилий не виждаше всички тези особи, събрали се явно единствено заради неговата незначителна персона. Той гледаше напред – там, където, празнично и невероятно, сякаш в приказка, сияеше една, сънувана навярно безброй пъти, а сега толкова близка и достъпна, очарователна, превъзходна, изключителна, омагьосваща, пленителна, прелъстителна алена рокля.

  Вергилий нададе вик – нещо средно между боен призив на индиански вожд и токуване на глухар в размножителен период, изблъска смаяната Персефина, която не успя да реагира и импулсивно отстъпи настрани, в канавката.

  Окриленият поет препускаше по кремъчните плочки като отвързан расов жребец, подушил феромоните на единствената си кобила. За отрицателно време успя да стигне до Сюе и тромаво рухна в краката ú. И преди някой от останалите да съобрази какво става, той вече удряше чело в прахта и целуваше земята под краката на лелеяната си мечта.

   – Тоя пък кой е? – успя само да каже Сюе.

  Масивното туловище в краката ú се размърда и замуча с измъчен и едновременно възторжен глас, продължавайки да се кланя и да плюе прах:

  – Богиньо! Богиньо моя ненагледна! Най-после!

  Сюе залитна от изненада и инстинктивно, опитвайки се да се освободи от хватката на зелените люспести лапи, вкопчили се в глезените ú, направи няколко крачки встрани, нагазвайки в редките прашасали храсти. Роклята ú се закачи за един по-дълъг шип, тя рязко се дръпна, част от алената материя се отпра и розовите перли, с които беше обшита, се разпиляха.

  –Ха! – каза кратко Персефина и в жълтеникавите ú ириси с вертикални зеници пробяга злорадство.

  Вергилий застина, вперил невярващ поглед в разкрилата се гледка, после плъзна поглед нагоре, към разяреното лице на любимата си.

  – Богиньо! – само успя да промълви той и отново се хвърли в прахта.

                                                                                                                   /Следва/

https://www.youtube.com/watch?v=VPviq7YoVeo