Набат духовен, повсеместен:

                                                          ти само го пусни

                                                          и си тръгни –

                                                          ще свири арии небесни.

                    Гавриил Державин, „Към портрета на Н. А. Дяков“

                                                             Бергамо, Свят Бета, 1947 г.

  – Значи, под нашия Макросвят е Малкият свят на субатомните частици, а под него има още един, още по-малък, който е Светът на ипарксоните и хорохроните, тези удивителни пеперуди, които виждаме в момента? – графът замислено се приближи до саркофага.

  – Всъщност мненията се разминават – каза Джиа. – Някои смятат, че това е отделен Свят, други го приемат като част от Света на субатомните частици. Аз съм склонна да приема второто.

  – Добре, да видим дали съм разбрал правилно: нашият Свят се състои от субатомни частици, те се делят на фермиони – частици на веществото, и бозони – частици, пренасящи взаимодействие, така ли?

  Джиа кимна. Графът продължи:

  – Фермионите биват кварки и лептони. Кварките имат цветен заряд, а лептоните – не. По това се различават. Електронът е лептон.

  Джиа потвърди отново.

  – Фотоните и глуоните са бозони, те пренасят взаимодействие, тоест представляват не вещество, а енергия.

  – Грубо казано, да, въпреки че при определени условия, два фермиона, например електрони, могат да образуват така наречените двойки на Купър, които, свързани, представляват вече единичен бозон. Те са във вплетено състояние и…

  – Момент – прекъсна я Джовани Висконти, – тези подробности сега не са важни, искам да си изясня принципа. От своя страна, кварките, лептоните, фотоните и глуоните са съставени от още по-малки частици, които представляват кванти пространство-време – ипарксоните и хорохроните.

  – Точно така. Има четири взаимодействия в природата. Фотоните пренасят електромагнитното взаимодействие, глуоните – силното ядрено взаимодействие, а един вид бозони, наречени калибровъчни, отговарят за слабото ядрено взаимодействие. Има и четвърти вид, отговарящи за гравитацията – гравитони.

  – Добре! И всяка от тези частици се състои от още по-малки съставки, наречени неделими кванти пространство-време, отговарящи на мащаба на Планк. Което означава, че по-малки от тях няма, така ли? Те са градивните тухлички на Битието и самите те не могат да бъдат разбити на нещо още по-малко. Това сигурно ли е?

  – Нищо не може да бъде сигурно в Световете след Прегрешението. Но да, засега това е пределът.

  – Но ти каза, че Вселената е безкрайна. Не противоречи ли това на твърдението ти?

  – Във Вселената има абсолютни и относителни неща. Има константи и променливи. Скоростта на светлината, например, е константа – ето ти още един предел. Това е постижимо само за логоса¹ на Създателя, не и за нашите ограничени умове.

  – Това за Световете под нас. А нагоре? – графът се вгледа в младото, но носещо белега на преживяна огромна горест лице на ангелицата, което ú придаваше някакъв ореол на недосегаемо и непонятно благородство, сякаш ú беше станало достъпно някакво тайно знание, получено с цената на много страдание и лишаване от нещо изключително ценно.

  „Като че ли част от нея си е отишла окончателно и нищо вече не е в състояние да го компенсира, дори това перманентно присъствие в светостта, което я обгражда като неразрушима броня и личи във всяко нейно движение, дума или поглед. Та нали тя е Нюуа, китайската богиня на сътворението, няма как да е другояче!“, спомни си графът и потръпна от благоговение и ужас.

  – Искаш да кажеш, какво има над Макросвета? – продължи Джиа, сякаш не забелязала страхопочитанието в погледа на италианския аристократ.  – Това е нещо, което не можем да знаем със сигурност – има тъмна, невидима материя, наречена Реалност. Никой не е бил в Реалността. Някои смятат, че тези, които се възнасят и изчезват от Книгата, всъщност отиват там. Други – че всички ние идваме от там, че имаме прототипи в Реалността, но с раждането си тук сме забравили какво е било, преди да се появим в Книгата. Има много хипотези… Но това няма толкова голямо значение. По-важен е Светът под нас. Мащабите при ипарксоните и хорохроните са толкова малки, че там четирите сили на практика са една, обща и общовалидна навсякъде сила, точно както е било преди Прегрешението. Някои я наричат квантова гравитация, други – другояче... Това е единственото нещо, останало от единния Свят на реда и детерминизма преди опърничавите и свободолюбиви хора да проявят дързост и непослушание и да разровят мравуняка на Фейгенбаум.

  – В гласа ти долавям огорчение. Нали не смяташ, като оня клоун, Алибей, че хората са виновни за всичко?

  – Не, не съм огорчена. Само съм смъртно уморена! Годините ми са толкова много, че вече ми натежават. Както и мъдростта, събирана с векове. Но не се отказвам! Знам, че за всичко, което ни се случва, има определена  причина. Не губя вяра. Така че, питай!

  – Добре, имам още един въпрос. Пеперудите със знак Делта на крилете, те също ли са ипарксони и хорохрони или са нещо друго?

  – Имало е общо три естествени реактора на Миден. Първият е бил в Окло, Африка, но уранът там се е изчерпал преди милиарди години. Вторият беше в Табха, но спря да работи след Прегрешението. Тогава Миден се разцепи на алтернативни Светове, а всяка частица от  Вселената получи противоположна античастица – от антивещество или отрицателна енергия. Символът Ипсилон – Υ, изобразява единния Път, който се е разделил на алтернативи, както и правото ни на свободен избор. Символът Делта – Δ, е омагьосан кръг, всъщност, омагьосан триъгълник – няма алтернативи, няма изход, само едно безкрайно обикаляне по периметъра. Задънена улица! Частиците делта се наричат далтони – като Джон Далтон². Той е смятал, че атомите са неделими. Имал е далтонизъм – неспособност да се различават цветовете или когато ги възприемаш им погрешно. По същия начин частиците делта изкривяват действителността, възпрепятстват съзнанието да приема правилно не само обкръжаващото, но и редица морални категории. Това е, защото те са податливи на влиянието на квантовия потенциал, той ги насочва и контролира. Всичко в Хадес е изградено от тези частици. Затова обитателите му са толкова свирепи и заблудени. Там има и много от т.нар. виртуални частици. Те са изключително краткотрайни, не притежават измерима енергия и имат способността да свалят енергийния капацитет на средата, където възникнат, до отрицателни стойности. Това е, така да се каже, материалното изражение на негативните чувства, които изпитваме –  депресия, тъга, отчаяние, злост, негодувание… Не се задържат дълго в нашите Светове, а изчезват директно в Хадес. Но някои се сливат с ипарксоните и хорохроните и анихилират. Така се губи много от добротата, красотата и съпричастието в Светлите Светове. Часовникът в Бергамо работи с позитивни частици, другата му част, тази в Хадес – с далтони. Всичко в Бергамо и в Акардара е с огледален двойник. При нас, в Цитаделата в Стария град има Огледало на желанията, в Часовниковата цитадела в Акардара – огромно Криво огледало. Но капацитетът на Огледалата е ограничен – можеш да погледнеш в тях само три пъти, защото е нужно да акумулират много енергия, а това изисква време. Под равнището на катакомбите има няколко зали и тунели с дължина около десет километра. Там е и находището на уран, което поддържа реактора. Но горивото му вече се изчерпва. Затова сменяме механизма на Часовника. Ще монтираме автономен източник на енергия.

  – Какъв? – попита машинално графът, макар вече да знаеше отчасти отговора.

  – Слънцето. Източник на енергия не от атомен разпад, а от ядрен синтез – най-евтината и безопасна енергия, съществувала някога – обясни Джиа. – Същата, която захранва крилете на ангелите. Но все още неосъществена в земните условия. Реакторът в Бергамо трябва да послужи за изграждането на фотонен щит срещу Мрака. С тази цел беше създаден и Слънчевият часовник на Старото кметство. Както и този у Васил – тя посочи златната верижка, която се подаваше от джоба на комитата. – Вече не трябва да има гафове като Прегрешението.

  Дяконът дръпна верижката и извади часовника. Беше златен, на вид като механичен, с кръгъл капак и изписани на него кирилски букви. В средата имаше изображение на лъв с крила.

  – Какво пише? – попита графът.

  –  „Времето е в нас и ние сме във времето“ – отговори комитата. – Този надпис го добавиха на Бетелхайзе. Всъщност това е копие на стария ми швейцарски часовник, който носех навсякъде със себе си.  Сложиха му най-модерен механизъм със силициев соларен панел в съчетание с времепреобразувател. Черпи енергия от слънцето и от всякакъв вид източници на изкуствена светлина. Това е портативен времепреобразувател. За застраховка. Дублира механизма на Градския часовник. Разбира се, няма толкова много функции, но за кратко време върши работа.

  – Какво точно прави?

  – Каквото и Градският часовник – пространство-времето на Книгата. Свързан е, както и другият, с личността на Мирабела. Не случайно у нея са две от брошките, другият пръстенът и малкото огледало. Всички реликви са подчинени на Часовника, тоест, на пеперудите на Битието. Те създават тъканта на Книгата, когато Мирабела пише. А онова влечуго, Шуайджан, подвластно на квантовия потенциал, се опитва да разстрои механизма. Манипулира умовете на Съществата, принуждава ги да вземат решения под напора на страстите си. Особено чувствителни на нейното въздействие са обитателите на Хадес. Змията успя да извади временно от строя дори Мирабела! И тук идва ролята на наблюдателите.

  – Каква е тя?

  – Изключително важна! Спомнú си един от основните постулати в квантовата механика – „Измерването променя резултата“.

  – Значи в някаква космическа Зала седят някакви Същества, просто си  зяпат и така насочват Битието в правилната посока?

  – Изрази се доста елементарно, но в общи линии, да. Наблюдението колапсира вълновите функции в Микросвета и частиците са „принудени“ да изберат определена алтернатива. С правилно наблюдение, отклоненията в Плана, предизвикани от намесата на квантовия потенциал, могат да бъдат сведени до нула. Всъщност затова и времената в отделните Светове се различават – пак заради неговото влияние. Но времето, което показва Градският часовник, е абсолютното Време. За разлика от останалите часовници в града. Но щом добрите бергамончани не са доволни, какво да се прави? Налага се поне привидно да направим Главния часовник като останалите. Но изненади никога не са изключени. Както виждаш, всяко нещо в Световете си има причина и функция.

  – Господарю! – гласът на Лука прекъсна прелюбопитния разговор и верният слуга се появи на вратата на криптата. – Казахте ми да ви уведомя, когато са готови с корпуса на часовника. Вече приключиха. След малко ще започне монтажът на Градската кула.

  Игнацио натисна бутона на перото и призрачният балон със светещи пеперуди изчезна.

  – Е, синьор и синьора! – графът даде знак на Лука да затвори капака на саркофага. – Време е за заключителната и най-атрактивна част. След мен, моля! Да видим дали новият дизайн ще се хареса на многоуважаваните ни съграждани. Можем да ги успокоим – Градският часовник вече ще показва „правилното“ време!

/Следва/

1. Логос /от гр./ – слово, реч; дума; причина

2. Джон Далтон – английски физик и химик, литератор и философ от 18 век, създател на атомната теория, според която цялата материя се състои от атоми, които се неделими. На негово име е наречено и зрителното разстройство – далтонизъм, от което той сам страда и което описва.

Разговор между Критиците дяволоид и ангел:

  – Малко съм разколебан.

  – За какво това?

  – На мястото си сме, Под Чертата, ама като гледам текста отгоре…

  – Е, нищо де, ще разнообразим скучната научна тирада с ненужни подробности.

  – Ама и ти хич не внимаваш как се изразяваш! Вечно ръсиш двусмислици! Тирадата ли е с ненужни подробности или ние ще я разнообразим с такива?

  – „С такива“! Говориш като някой скучен бюрократ!

  – Мирабела, или който сега там пише, пак се е олял с дължината на частта на частта. Хи-хи!

  – Ами на когото му е скучно, да не чете! На мен ми е интересно.

  – Не думай! Е, нищо, ако нещо пак трябва да прескачаме, ще се хвана за крилото ти.

  – No way! От лапищата ти имам вече мазоли.

  – Пак добре, че нямаш мазолоиди. Ха-ха-ха!

  – Шшт!

  – Сега пък какво?

  – Някой може да се обиди…

  – Ааа… добре… Няма да шептя повече, ограничаваш ми свободата, искам да крещя пък! Виж сега, ако ми позволиш да се хвана за теб, когато скачаме, аз ще ти позволя да се хванеш за мен, ако Мирабела реши да ни набута в някой реактор. Нали знаеш, че съм огнеупорен.

  – В ядрени реактори не ща!

  – Щеш не щеш, ако Мирабела реши…

  – Ти какво, срещу Мирабела ли ме настройваш? А вашият Вергилий какво може да направи? Току-виж ни окачил на някое динозавърско сухожилие с главите надолу. Стига си плюл жлъчка, рожбо ехиднина!

  – А ти гледай да не получиш разтегнато сухожилие от локумите на Мирабела, а също и захарен диабет!

  – Ти за себе си говорú, аз съм неподражаем пример на късометражка!

  – По-скоро на късомиражка, ама нейсе!

  – Значи днес няма да правим катастрофични скокове.

  – Не, защото може да се окажат катастрофални. Ще правим само качествени такива! Ха-ха!

  – А, да, още нещо.

  – Стига де! Добре, давай, но набързо, защото прегладнях!

  – Ами то за ядене става въпрос.

  – Щом е за ядене, може.

  – Онова там, в рая, дървото на Фейгенбаум ли беше… не знаех, че е портокал. Всички говорят за ябълка.

  – Ти някъде в Библията да си прочел, че дървото за различаване на добро и зло е ябълка?

  – Е, то и Фейгенбаум не се споменава, ама виж… Пък и Мирабела писа за някаква райска ябълка в една от частите.

  – Ама райската ябълка е просто сорт, който е доста разпространен и сега. Не е онова дърво.

  – Е, добре, струва ми се, че изяснихме всичко засега.

  – Да, засега.

  – Ама ти наистина ли си огнеупорен? Дори и на опашката? Питам само в случай, че решим да правим качествен скок нагоре и се блъснем в текста. Да има за какво да се хвана. Хи-хи!

  – Дано само  да е качествен скок, а не скок на кръвното, че нещо взе да ми лазиш по нервите.

  – Добре де, млъквам! Но само да уточня!

  – Сега пък ти ли? Давай!

  – Съществуването на гравитоните все още не е доказано научно.

  – Това ли е всичко?

  – Не! Ха-ха! Виж, мислех си за логоса!

  – Какъв лотос пък сега те гони?

  – Логоса, бе – от „В началото бе…“

  – Да, „В началото бе Словото“, какво толкова неясно има?

  – Не съм сигурен...

  – В какво, в Божието слово ли?

  – Не, в превода. Нали логос значело и „причина“. Ами ако правилният превод от гръцки е „В началото бе причината. И Бог бе причина…“ и т.н.?

  – Ами за да създадеш нещо, трябва да имаш причина.

  – Тоест мотив…

  – Е, стига де! Сега пък ще изкараш Бог някакъв криминален престъпник.

  – Ами то и без това някои сравняват човешките тела със затвор за духа, както и Земята, от която измъкване навън няма…

  – Има, има! Космически кораби, туй-онуй!

  – Да, във Вселена, в която хората са сами! Чудничко!

  – Не са сами!

  – Ама те не го знаят и все едно, че са. Направо на затвор си мяза!

  – Ами ако…

  – Ами да закриваме седянката, викам аз!

  – Добре де, добре! И без това имам мускулна треска от скачане – и на копитата, и на „логоса“. Ха-ха!

  – Ти и без това си само един опашат и рогат сурогат – измишльотина на човешката ограниченост и незнание. Маймуна с маймуна!

  – А ти какво си, а?

  – Аз ли? Аз съм мечта. А ти си страх. Ясно ли ти е?

  – Седянката…

  – Пак отдалечихме края! Хи-хи…

  – И ти ли, Бруте?

https://www.youtube.com/watch?v=S-1zBMEMrfc