1.Удзъ е казал: Според учебния състав ниските на ръст са въоръжени с пики и вили, високите са въоръжени с лъкове и арбалети; силните носят знамената, храбрите носят барабаните и гонговете, слабите служат при конете и в кухнята, съобразителните се вземат в щаба.
2. Войниците от едни и същи околии и села са задружни помежду си, войниците от всяка петорка и десетка се защитават един друг.
Сун Дзъ „Изкуството на войната“
Син дракон – малък морски плужек, безчерупчесто коремоного мекотело от семейство Glaucidae. Достига на дължина до 3 cm. Има жилещи клетки за защита срещу хищници.
В китайската астрология Синият дракон е един от четирите пазители на света и отговаря за изток. Другите са: Белият тигър – пазител на запада, Черната костенурка – пазител на севера, Пурпурната птица /Червен сокол/ – пазител на юга. Има и пето митологично животно – Жълтият дракон или Жълтата змия, пазител на центъра.
Уикипедия
Колибите на Синия дракон, Свят Гама, лятото на 2019
– Всичко беше наред, докато не решиха да построят язовира – старият Кинджао Чун се облегна на опушената стена на единствената отопляема стая в къщата, прилична по-скоро на колиба, отколкото на жилище.
– Домовете на Дун Лио, обущаря, на бакалина Чън Съту и повече от двеста други останаха под водата. А земите, ех! Не бяха големи, декар и половина – два, но все пак отглеждахме нещо и имахме прехрана. А сега нямаме нищо. Всичко това – старецът махна с ръка към прозореца, зад който към унилия, начупен хоризонт над планината се спускаше, ръждиво бакърено, залязващото слънце и потапяше в кърваво зарево осеяната с нивички като кръпки долина, – всичко това всъщност не съществува. Ние не съществуваме! Раждаме се, трудим се с пот на челото, умираме, а всъщност сме никои. За държавата не съществуваме. За нея сме натрапници. Нямаме документи за самоличност, нямаме електричество, земите и къщите ни са незаконни, селото на Синия дракон го няма дори на картите. Заличени сме от лицето на Китай. Ние сме призраци!
– Трябваше отдавна де се махнем оттук – промърмори синът на Кинджао, Хенг, който заедно със сестра си помагаше на родителите си с отглеждането на царевица в малката нивичка край язовира.
– Къде да отидем? Животът ни е тук! Тук сме се родили, тук и ще умрем, вие му мислете! – по изнуреното лице на възрастния мъж премина сянка. – Много хора бяха изселени, заради ония, гражданите от Харбин, да имат вода и да я разхищават за разни измишльотини, като ледените скулптури, например. Знаеш ли колко вода отива за тия глезотии? Изкуство! Напечè го слънцето – и го няма! Аз обаче оттук не мърдам! Оцеляхме по време на големия глад през 50-те и 60-те, варяхме кора от дърветата на двора и дъвчехме кожени колани, защото нямаше нищо друго за ядене. Но оцеляхме. Ще оцелеем и сега.
Старецът се замисли. Напълни лулата си със самоделен тютюн и мълчаливо запуши. Димът се изви към ниския таван над дървения кан2, на който семейството седеше през деня и спеше през нощта. В съседното помещение, едновременно и кухня, и хамбар, майката на Хенг отмести теракотена плочка от пода и започна да изважда оттам складираните картофи. Таванът в помещението беше облепен със стари вестници, по олющените стени имаше нагар и мухъл. Госпожа Чун отвори шкафчето с останалата от обяд храна, взе няколко буркана с подправки, един патладжан – време беше да започне да готви вечерята.
На другия ден Хенг Чун стана преди изгрев слънце. Излезе на двора. До външната тоалетна, оградена с тухлени стени, имаше паянтова постройка, в която държеше принадлежностите си: найлонова мрежа за ловене на прилепи и птици, няколко капана и чували от зебло за „стоката“ – когато не работеше на нивата с родителите си, Хенг Чун беше ловец, тоест – бракониер.
Но не само. В селото се говореше, че някъде наоколо, из гористите хълмове и многобройните пещери, има скрито несметно съкровище от времето на династията Мин. По време на селските въстания, съпътстващи залеза ù, един от местните владетели укрил богатствата си – златни и сребърни монети, накити, мечове, копия – някъде тук, из планината. Хенг четеше старите книги по история на баща си, складирани в пристройката заедно с чувалите с царевица и трактора, който непрекъснато се повреждаше. И се надяваше, докато обикаля горите, да се натъкне на някаква следа.
Излезе по тъмно, можеше да хване някой и друг прилеп или животно и да ги пласира на пазара в Харбин. Супата от прилепи все още се смяташе за деликатес, както и месото от панголин3.
Пещерите бяха разпръснати по склоновете на планината и Хенг ги беше обходил вече почти всичките. От ума му обаче не излизаха няколко фрази, които беше прочел вчера в трактата на Сун Дзъ „Изкуството на войната“ : „Следва винаги Синият дракон да ти е отляво, Белият тигър – отдясно, Червеният сокол – отпред, Черната костенурка – отзад, Средищният дворец – над теб, ти самият да си под него. ΄Небесен котел΄ е входът на дълбока клисура, Драконовата глава е краят на висока планина.“ Още щом проумя тези редове, Хенг реши да излезе на другия ден – в планината край селото имаше скала с форма на драконова глава.
„Няма как написаното да се отнася точно за това място, но все пак…“, мислеше си Хенг, докато си проправяше път по тясната пътека към пещерата. „Синият дракон – отляво, значи лявата страна – на изток, Белият тигър – отдясно, това е запад, Черната костенурка – север и Червеният сокол – юг.“ Беше стигнал до скалата. Застана според указанията в книгата, писана преди повече от 25 века. Засмя се вътрешно: „Това е лудост!“, но някакво звънко чувство на възторг и страх едновременно го обзе, пулсът му се ускори, не можеше да си поеме дъх от вълнение. Още една крачка, Жълтият дракон или средищният дворец, това ще да е слънцето – в центъра!
Още не се беше съмнало и слънцето го нямаше, но след като изгрееше, щеше да е точно над главата му. Погледна в центъра на своеобразния „котел“, който образуваше частта от скалата, видима от тази позиция, а останалото беше затулено от храсти и дървета и го откри – входът на пещерата. Можеше да бъде зърнат само от тази точка и от никоя друга. Крачка встрани и тесният отвор се губеше от погледа.
Внезапно откъм скалата към него се спусна някакво летящо същество. Прелетя толкова близо, че го облъхна хладният утринен въздух, раздвижен от крилете му. Беше прилеп, необичайно едър и малко тромав, летеше на зигзаг и бавно се издигаше нагоре, към започналото да светлее небе.
„Накъде се е запътил?“, почуди се Хенг, но не се замисли повече, а нетърпеливо прекрачи от привичния, събуждащ се свят наоколо, към тъмния загадъчен отвор, който го притегляше с непреодолима сила.
Наблюдателната Зала на Спиралния ръкав
Октопусът панически натискаше бутона за тревога.
На екрана се редуваха кадри от лишения доскоро от живот Свят Алфа. От пещерата на хълма Мошан излитаха на рояци оживели прилепи и се насочваха към града. В същото време от подножието на планината Лишан до Сиан се точеше върволица от воини на първия китайски император Цин Шъхуан, в пълно бойно снаряжение – пешаци, конници и управляващи огнени колесници.
Подобни събития се случваха по целия Свят. Всички каменни образувания, с естествен произход или дело на човешка ръка, малки или грандиозни, единични или на групи,оживяваха и тръгваха като нечакани каменни гости4.
В Ню Йорк Статуята на Свободата на пристанището на о-в Либерти слезе от пиедестала с горящ факел в ръка и се запъти към вътрешността на града, Безстрашното момиче претича разстоянието от Нюйоркската фондова борса до Уолстрийт, яхна Разярения бик и препусна с него по пустите улици.
Давид във Флоренция сведе глава и видя, че е гол, но остана доволен от гледката, слезе от парчето мрамор в Академията за изящни изкуства и тръгна с боси стъпала по коридорите на залата, търсейки изход.
Малката русалка в Копенхаген се плъзна край брега и се гмурна в морето, а огромният камък, на който седеше дотогава, се търкулна послушно след нея.
Във Вроцлав, Полша, Анонимните минувачи, разпръсквайки парчета чакъл от тротоара, потънаха под нивото на улицата и излязоха от другата страна, отново вдигайки фонтан от натрошени плочки и буци пръст.
Кучето Хачико на гара Шибуя в Токио се втурна към релсите, но влакът не идваше и не идваше, и вярното животно се затътри покрай линията, унило навело глава.
В град Мурманск, Русия, Чакащото момиче замаха с ръка към морето срещу невидим завръщащ се кораб. Статуята Христос Спасител край Рио де Жанейро отпусна ръце и започна бавно да се спуска по склона на хълма към града. Розовият Ганеша в Тайланд намести отчупения си рог, прекоси площадката пред храма на брега на острова си и нагази в река Банг-Пакон. Плувецът в Лондон поизтърси пръстта от плувките си, намести си очилата и тръгна към Темза.
Статуите на Великденския остров оживяха и размахаха каменни шапки към океана.
Край град Кърджали в балканската държава България, писнаха зурни и гайди – Каменната сватба наблизо беше потеглила и оживелите сватбари в нестройна тълпа се изсипваха по пустите улици на градчето, като се оглеждаха стреснато и удивено.
Но най-претъпкани бяха улиците в една друга балканска държава – Северна Македония. Там статуите се блъскаха и препъваха, хвърчаха отломки от гранит и мрамор, защото нямаше място за всички.
– Какво става? – протегна любопитно глава наблюдател Бета към съседа си октопус.
– Свят Алфа се насели отново. Статуите оживяха. И вървят нанякъде.
– Да, – Бета се почеса по главата и изпод ръкава на униформата му на наблюдател се подаде снопче белоснежни пера. От тях ръсна струйка метеоритен дъжд и той с досада махна с крило – Ще трябва да се обадим на титуляра. Не ми се иска да му прекъсвам отпуската, но…
Искрящите звездички на Персеидите, излезли от ръкава му се стопиха във въздуха. Но една от тях, незабелязана от двамата, се завъртя във въздуха и кацна на екрана. После и тя изчезна.
В Свят Бета една от звездите в небето започна стремително да нараства.
/Следва/
https://www.youtube.com/watch?v=QFpuKK0SPOs
1. Източници: Използвала съм статията на Трейси Макмилиан „Изхранването на Китай“, статия на „Дарик“ за селото на Синия дракон, базирана на материали от БТА и данни от статии за коронавируса, пътеписи и описания на забележителности.
2. Кан – дървена платформа, използвана от китайците в селските къщи за спане, под която има печка, която отоплява стаята през студените дни.
3. Панголин – броненосец
4. „Каменният гост“ – пиеса от Ал. Пушкин.
© Мария Димитрова Todos los derechos reservados