Когато птичето гнездо пада от дървото, яйцата често остават невредими.

        Думи на очевидец на голямото китайско земетресение в Шанси от 1556 г., който предупреждава, че след началото на земетресение, не трябва да се излиза навън, а да се остава по домовете

                                                                                                  Хадес, наши дни

  Отново губеха Света, който им принадлежеше изконно и по право. И натрапниците динозавруси, дошли кой знае откъде и кога, въобразили си, че могат го управляват като тях и дори по-добре, отново надигнаха глави.

  Стражите на Кладенците с лекота разпръснаха тълпата на Централния площад, дошла да ликува в чест на появата на Светлината в небето на Хадес. Някои от гигантските зверове успяха да избягат в настъпилата след това суматоха, но повечето бяха прибрани на тъмно, влажно и студено в мрачните джендеми на Гнездото.

  Място имаше много – цяла Акардара беше прорязана от подземни тунели, подобно на Бергамо в Светлите Светове. Катакомбите тук бяха превърнати още по времето на предците на Персефина  в многобройни затворнически килии, оборудвани с всички средства за мъчения.

  И сега, при Звездния десант, те щяха да пращят по шевовете, препълнени от чакащи екзекуцията си свирепи бунтовници.

  Призраците помнеха времената, когато бяха избутани от тромавите земни влечуги във вонящите блата на Хекатия и по бреговете на три от Петте реки: мъглявата Стикс –  с кървавия цвят на омразата, прозрачната Лета, чиято вода на забравата не може да задържи дори и най-леко перце от анхиорнис¹ – толкова безтегловни и нетрайни са щастливите спомени на хвърлените в нея несретници, Мнемозина, изпълнена от бряг до бряг с всичко, което с радост бихме забравили, но не можем – с води, тежки и ароматни като отровната трева, растяща по дъното ù и откъдето измъкване няма. Непоносимо е бремето на страха, болката и страданията, струпани там, и те теглят надолу всеки, докоснал се до оловните ù води, препълнени с горчиви спомени.

  Призраците бяха древни почти колкото Света, който обитаваха, и бидейки почти безсмъртни, притежаваха онази мъдрост и търпение, които за топлокръвните и кръвожадни техни съжители бяха нещо непознато.

  След Звездния десант те се отдръпнаха в порутените си замъци, някои от тях се върнаха в Хекатия, а които останаха в столицата, побързаха да укрепят обиталищата си така, че да не прониква в тях и най-незначителното количество Светлина. Но омразните светила над Хадес ставаха все по-многобройни, а сиянието им – все по-ярко и непоносимо.

  Там, където нямаше фотосоларни стъкла на прозорците, бяха извикани бригади от верни динозавруси и те бързо и сръчно ги монтираха. На всички призраци бяха раздадени очила с потъмняващи хелиоматични стъкла. И въпреки, че не ставаха абсолютно тъмни и винаги имаше голям процент остатъчен цвят /поради студения климат на Хадес/, все пак бяха някаква защита, и властите в империята на Черната дупка направиха носенето им задължително.

  На динозаврусите беше забранено да се събират по много на едно място, а в поселенията на империята беше въведен комендантски час, след който улиците опустяваха и не можеше да се види бродещо навън нито студенокръвно, нито призрачно Същество. Карантината и за призраци, и за динозавруси беше с различна строгост, но и двете раси имаха редица ограничения, с които трябваше да се съобразяват, ако не искаха да нахранят хрътките на Емпуза или да подсилят с енергия водите на някоя от Петте мъртви реки.

  Учените от лабораторията на Свитъка и пазителите на Часовника в Цитаделата изучаваха интензивно Преданията и търсеха начин да преодолеят Принципа на правата пропорционалност, който им връзваше ръцете и не позволяваше да се води война, защото всеки удар по противника нанасяше същите поражения и върху атакуващата страна.

На стената на Кулата с Часовника се беше отворила като незарастваща рана огромна цепнатина, от която струеше непоносима Светлина и която се разширяваше с всяка секунда все повече и повече и заплашваше да погълне Света на Мрака.

  А от периферията на Черната дупка продължаваха да се изсипват звезди и вместо да подхранват ненаситната ù паст и да я предпазват от естествените процеси на изпаряване и от започналото вече Бягство на частиците из останалата Вселена, звездите се трупаха по свода и интензивно и неугасимо горяха, за ужас на първородните обитатели на Черната дупка.

  В същото време, на около десетина килопарсека от Акардара, в Бергамо на Земите, кулата с Часовника, улучена от залп на снаряд с мъртва вода и множество стрели с отрицателна енергия, се пропука вертикално от горе до долу и от зейналия процеп се заизлива невидима тъмна материя, която само визьорите в шлемовете на Защитниците на Венецианската стена и събраните в кметството ръководители на военните действия можеха да идентифицират. Но това, че избликващата вода от Петте реки на Хадес беше невидима за плътните хора, съвсем не значеше, че беше по-малко опасна.

                                                             Миден, няколко часа преди Примирието

  – Тая проклета змия пак ме обърка! Мога да пиша дълги изречения. И ясни и прости, при това. И красиви! Ама като си завре мъглявия пръст в мозъка ми, всичко отива на кино! – Мирабела ядосано се взираше в екрана, където едно километрично изречение чакаше да бъде разплетено и разбито на синтагми, за да стане кратко и лесно смилаемо. – И няма да слагам пояснителен индекс на „синтагма“, да си го търсят сами недоказуемите читатели на Книгата! И със запетайки няма да ограждам неиндексираните си смислови цялости – границите им не винаги съвпадат с препинателните знаци. Ама аз пак почнах да ги уча! Не, стига толкова!

  – Никой вече не чете дълги изречения, нито дълги произведения, мацеее, туй от батка си Пата да го знаеш!

  Пата-Кюта – Фют! скочи на бюрото на Мирабела, настани се близо до ръба и метнал тъничък крак връз крак, бръкна в широкия джоб на късите си панталонки и извади близалка. Беше зелена, във форма на тирекс с разтворена паст и размахан като яркочервено знаме дълъг, грапав език. Дяволчето откъсна това екзалтирано развяващо се сладко изкушение и го захруска с отмъстително настървение.

  – На дълго никой не налита вече, муцка! Нито го четат, нито го пият, ако ме разбираш – кафето имам предвид! И даже ония с шарените фусти, дет’ не само го пият кафето, ами го и четат, бъдещето, де, чаткаш ли? Хи-хи! То и аз изкъсо си го предпочитам и препрочитам. Нещо от рода на „мацка муцка мацка“, където „мацка“ е и глагол, и съществително, следиш ли нишката на фината перцепция на флуктуацията на мозъчната ми функция, а?

  Пата-Кюта хлъцна от възторг от сложно и заплетено изразената си „перцепция на флуктуация на радиусната кривина на гънката на мозъчната си полупарабола“, задави се със знамето език и зарони едри зеленикави трохи по плота на Мирабела.

  – Няма нищо, няма нищо, ази ще си разтребя! – забърбори той и с широк, щедър замах забърса трохите от плота и ги пръсна като зелени, лепкави искри по пода.

  – Ей сегинка! Фокус-мокус – готово!

  Мирабела наблюдаваше с погнуса мърлявото личице на Съществото, което изтри с удовлетворение лепкавите си пръсти във ветреещите се панталонки и мушна ръчица в джоба за нова близалка. Извади обаче оттам миниатюрно кречетало, завъртя го машинално, то изграчи кратко и протестиращо и млъкна. Дяволчето го погледна удивено и го върна обратно в джоба си.

  – Ако си казал, каквото си имал да ми кажеш, омитай се, Пата, пиша! – каза девойката и се извърна пак към екрана.

  – Не дойдох да ти кажа, уважаема, а да ти покажа! Ха-ха! – изсмя се мишоидът и размаха лепкав пръст към прозореца.

  – Притрябвали са ми твоите гледки! – измърмори писателката и понечи да продължи.

  – Този път не е зле да го послушаш, Мирабела!

  Габриел се появи в златисто сияние и изпълни стаичката с непредсказуем възторг и безалкохолно нектарно опиянение. Ухаеше на осъществени мечти и сбъднати щастливи съновидения. Ясносините му очи гледаха тъжно и кротко. Златните му коси…

  Мирабела тръсна глава и дойде на себе си.

  „Ама и той е един чаровник омагьосващ!“, си каза недоволно тя.

  – Сега пък какво има? – измърмори на глас и потръпна от страданието и страха, които изразяваше иначе винаги спокойното му и малко насмешливо лице, което ù беше толкова близко и скъпо.

  – И аз туй ù разправям, ама тя не зацепва! И мойте партакеши подпалиха ония ми ти взривогенни не-/ама да!/чифтокопитни сродници, нищо че съм полуогнеупорен! Глупавата Мирабела не помага, лала-лала-ла! Трябва да се жертваш и да подкрепяш тези, които не са като теб, дори това да те прави уязвима, чаткаш ли? – изкрещя злобно Пата-Кюта и изплю последната част от езика на тирекса в лицето на писателката.

  Мирабела неразбиращо погледна първо към Габриел, после – към прозореца.

  – Защо е толкова тъмно? – попита тихо тя и сърцето ù се сви от лошо предчувствие. – Почти обяд е, а аз още не съм приготвила закуската, защото…

  Тя тръсна отново глава, сякаш прогонваше кошмар. Мярна в това мрачно видение себе си, в облак гъст черен дим и загриженото лице на архангела, надвесен над нея.

  – Пак ли Шуайджан?

  Габриел кимна мълчаливо, бутна стола ù към прозореца и колелцата му застъргаха уморено и нехармонично по облицования с мозаечна теракота под.

  Паркът… Всъщност парк вече нямаше. Под проливния дъжд на мястото му се беше образувало огромно езеро, чиито чернеещи води прииждаха към булеварда под гъстите, надвиснали буреносни облаци. Рояк хали сновеше между полупотопените дървета. Разбърканите им коси бяха мокри и провиснали, а лицата – решителни и страшни.

  В далечината се виждаше огненочервено зарево, което постепенно превземаше небето и идваше все по-близко към притихналия, удавен в хладни и усилващи се струи град.

  – Не са слънчевите саламандри – каза, уловил погледа ù, Габриел. – Халите ги унищожиха, защото не поискаха да застанат на страната на Мрака, като тях. Избиха ги до крак! После разбъркаха въздушните потоци, събраха огромно количество облаци и изляха над града истински потоп. Вали от три дни непрекъснато, Мирабела! Арда излезе от коритото си и преля. Двата язовира се препълниха и наводниха котловините под стените и околните села. Загинаха много хора. После от небето почнаха да падат дяволоиди в бронираните си скутери, придружени от блуждаещи метеорити от Мрачния астероиден пояс. Каквото не успяха да изпепелят „златните врани“, го довършиха касиопеяните. Пробиха тънката земна кора над заспалите вулкани навсякъде из Миден, извадиха на бял свят дремещата под тях лава и като сърфисти плуваха на гребена ù, докато тя унищожаваше всичко. Докъдето лавата не стигна, водата сееше смърт. А там, където двете стихии се срещнеха, към небето се издигаха облаци пара, наситени с отровни газове от димящите още вулкани, смесени с пепелта от изригванията и изхвърления в атмосферата серен диоксид. Това предизвика кални селеви потоци и непресекващи киселинни дъждове. Те унищожиха много растения, обезлистиха горите, корозираха железните конструкции, варовиковите, мраморните и още много други постройки, превръщайки ги в непотребна купчина отпадъци. Замърсиха водите и много морски и сладководни видове измряха.

  Разбуждането на вулканите предизвика опустошителни земетресения и някои от най-красивите градове на Миден вече са в руини. Нещо повече – отмести се значително наклонът на земната ос и това доведе до объркване на сезоните и наводнения, още по-опустошителни от тези, предизвикани от дъждовете преди това. Полярните шапки започнаха да се топят заради снежните гаруди, които събудиха подледниковите вулкани. Нивото на океаните се повиши с няколко метра, крайбрежията им бяха изтрити от лицето на земята от огромни вълни цунами.

  Голямото количество едновременно изригнали вулкани разплиска течното ядро на планетата и отслаби магнитното ù поле. Магнитните полюси смениха местата си и предизвикаха нови катаклизми. Защитата на повърхността от слънчевия вятър и космическите лъчи изчезна, озоновият слой се изпари, някои области се превърнаха в пустини, а други бяха залети от потоп. В силно йонизирания въздух се разразиха електрически бури. Хора и Същества получаваха изгаряния по телата си, някои пламтяха като факли и осветяваха прииждащия Мрак. Разразиха се свирепи магнитни бури, които извадиха от строя повечето електроника и комуникации, самолетите и летящите в този момент миденци дайвъри падаха като круши от небето, изгубили ориентация без джипиеси и заради намалената видимост.

  Хаос, плач и стенания зацариха навсякъде. Миден едва не беше разкъсан от многото бедствия, които претърпя за съвсем кратко време. И така е по всички Земи в Светлите Светове – никой не остана незасегнат! Нещо стана и с небето. Звездите от Млечния път започнаха една по една да се сриват в Стрелец А – Черната дупка Хадес. От Фермилаб и останалите ускорители на частици излетяха потоци от кванти и увлякоха материята на космоса в безпрецедентно Бягство. Използваха силата на гравитацията с обратен знак – не да привлича, а да отблъсква. Вселената ни започна стремително да ускорява разширението си и скоро всичко ще се разпадне на атоми, неспособно да се задържи без спояващата сила на гравитацията. Мирозданието, такова, каквото го познаваме, скоро ще прекрати съществуването си. Вселената ще умре в мъчителна топлинна агония. С едно единствено изключение.

  – Хадес – промълви Мирабела. – Затова изсмукват звездите от Галактиката. Събират енергия, за да се предпазят от настъпващата безкрайна ентропия.

  – Те я носят в сърцето на Света си, и в собствените си студени сърца, ако имат въобще такива – каза твърдо Габриел. – Няма да могат да избегнат унищожението. То ще застигне и тях. Армагедон почти настъпи, Мирабела!

  – Почти? – прошепна зашеметена девойката. – Какво повече от това?

  Архангелът я погледна със сияйни, изпълнени със състрадание очи. После изви поглед към прозореца.

Девойката проследи погледа му. Пейката, където беше видяла преди време майка си, я нямаше. Вместо нея се вълнуваше тъмна, мътна вода, която постепенно се покачваше и вече беше достигнала приземните етажи на околните сгради.

  – Мама! – скочи от стола Мирабела. – Какво е станало с нея?

  Габриел я хвана за раменете и се вгледа в черните ù, изплашени очи.

  – Мирабела, трябва да бъдеш силна! Майка ти има нужда от теб! Трябва да издържиш, чуваш ли? Не изпадай пак в ступор, трябва да продължиш да пишеш! Това е единственият изход!

  – Къде е мама? Кажи ми!

  – В болницата е. Състоянието ù е тежко, но стабилно. Според лекарите ще прескочи трапа.

  – Какво се е случило? Аз защо не знам?

  – Майка ти получи инсулт. След изгарянията. Едната половина на лицето ù е обезобразена. Също и ръката и десният ù крак. Казват, че ще проходи пак. Опита се за те защити от Шуайджан. Пое удара върху себе си, докато баща ти…

  – Татко? Къде е той? Трябва да отидем при мама! Не можем да я оставим сама там!

  – Баща ти загина, Мирабела! Щуайджан го уби, докато се опитваше да се добере до теб. Той се жертва заради вас. Не помниш ли?

  – Не! Не може да бъде! Това не е вярно! Това е някакъв кошмар. Те преди няколко часа седяха на терасата двамата. Смееха се и се шегуваха. Щяха да ходят на риба и той приготвяше такъмите. Краката го болят и докторът каза, че има нужда от разходки. Мама никога не го оставя. Ходи с него, въпреки че казва, че клеченето край реката е ужасно скучно. Те бяха тук преди малко. Живи са!

  Мирабела скочи и трескаво затърси чадъра си. Не го намери, грабна якето от окачалката и се втурна към вратата.

  Габриел я спря и я прегърна. Тя се опитваше да се отскубне, заудря със свити юмруци гърдите му, не успя да се изтръгне от мощната му прегръдка и с ридание се отпусна омаломощена в ръцете му.

  – Това беше преди няколко месеца. Много неща се случиха оттогава. Повратната точка промени всичко. Сега унищожим ли враг, нещо лошо се случва с някой наш приятел или близък.

  – А ти къде беше? Защо не направи нищо? Ти ми обеща! Обеща ми да ги пазиш! – сълзите задавиха девойката и тя отново се разрида.

  – Бях в Залата. Шуайджан нападна и Координатора и той заспа. Също като теб. Наложи се да задействам директната молитва. Когато дойдох тук, вече беше късно за родителите ти. Шуайджан те беше приспала и беше изчезнала. Успях да спася само теб. Ти отново заспа, но това беше оздравителен сън и те оставих да си починеш. Трябва да продължиш да пишеш! Не прави жертвата на родителите си напразна!

  – Защо те трябваше да се жертват? Винаги става така! Поемат чуждите кръстове, а не получават и капка благодарност! Всеки поет кръст се отразява на лицето и тялото на майка ми като дамга. А беше красива и млада! Мама и татко помагат на всички, а на тях никой не помага. Само ги упрекват! Жестоки хора и Същества! Какво са им направили?

  Габриел наля малко от нектара от каната в чашата на Мирабела, подаде ù я и тя машинално го изпи.

След малко лицето ù се отпусна и в погледа ù проблесна живот.

  – Какво ми даде? – попита тя почти спокойно и седна.

  – Нектар и амброзия, напитката на боговете. Само няколко капки – достатъчни, за да се успокоиш и да почувстваш по-добре. В малки количества притъпява емоциите и отнема страданието. Повече не би могла да понесеш. Всичко ще бъде наред! Трябва да продължиш, иначе след няколко часа Книгата ще бъде унищожена. Все едно, сега не можем да отидем при майка ти. Всичко е под вода!

  – Хмъ-хъм! – изкашля се някой зад гърба им.

  Пата-Кюта скочи от масичката до прозореца и се приближи към бюрото на Мирабела. Тикна пръст в рамото ù и когато тя стреснато се обърна, изписука с продран фалцет:

  – Пардон, извинете, че прекъсвам таз тъй умилителна сцена, но може ли да оставим настрана чувствата и да се концентрираме върху решаването на проблемите. Да си кажа и аз приказката, зарад която се явих в цялата си дръзка прелест в таз тъй мрачна миденска вечер.

  – Не, той ме подлудява! – извика Мирабела.

  – Успокой се! – каза Габриел. – Нека го чуем какво има да ни каже! Той няма интерес Книгата да бъде унищожена. Просто иска да пишеш по неговата гайда. Но ние сме тези, които в крайна сметка ще решим дали да го послушаме или не, нали? Казвай, дребен, и по-накратко!

  – Тя да махне очилата и да отвори прозореца на Емпуза! – излая Пата-Кюта и млъкна.

  – Какво? – ококори се Мирабела. – Но откъде… Аз още не съм го написала!

  – Прочел ти е плана на главата от екрана, откъде другаде? – намръщи се архангелът. – Не можеш ли да минеш без план? Какви са тези очила?

  – Понякога забравям. Хрумне ми нещо, а после се чудя какво беше. Главата ми…

  – Промивка, промивка, накрая – счупена мивка – изкиска се дяволчето.

  – Фотосоларните очила са аналог на маските в Светлите Светове – обясни смутено Мирабела. – За демонстрация на правата пропорционалност след Повратната точка. И в Хадес ще обявят карантина. Но не разбирам много от оптика. Четох, но не съм сигурна. Мисля, че все пак го натъкмих. За Бога, толкова ли е важно да е точно? А прозорецът на Емпуза пропуска светлина, въпреки защитните стъкла. Иначе той няма как да се дръпне ужасен от него! Наистина е по-просто да го отвори, но не искам. Не знам защо.

  – Ами да си замацат прозорците с черна боя, и готово! Какво толкова има да му мислиш!

  – Не може! В двореца живеят и динозавруси. Ще получат нервен срив, ако не виждат поне минимално количество Светлина на ден. Кой ще им работи на призраците тогава?

  – Добре, Пата, чухме те, а сега бъди така добър и се разкарай! – каза Габриел. – Стига си се заяждал с Мирабела!

  – А ти стига си я защитавал, за това никой не ти плаща! Тя пък да внимава, като забърква псевдонаучни каши – озъби се мишоидът. – С пáрата добре излезе от конфуза с лавата и дъждовете, но как ще обясни, че хем има затъмнение на слънцето от вулканичните газове, хем – засилено космическо лъчение от смяната на магнитните полюси и изчезването на озоновия слой, а?

  – Много лесно, със скутерите на дяволоидите, с природата на „златните врани“ и способността им да контролират състава на новата атмосферна обвивка. Всичко е било планирано дълги години в Кралството на Мрака. Новообразувалият се въздушен слой закрива избирателно лъчите от видимата част на спектъра, а пропуска невидимите, но смъртоносни лъчения. И хората по Земите хем ослепяват, хем измръзват от липсата на слънчева светлина, хем изгарят от радиацията. И това става едно след друго, а не едновременно. И на различни места. Мирабела го е написала още в предната глава. Какво знаеш ти за Природните закони в Книгата, а? Нищо! Нищичко! Тя има интуиция и способност да представя сложното по прост и разбираем начин. Съвсем добре си го е написала! А ти сега се изпарявай като преситена Черна дупка и да не съм те видял да припариш до нея, че аз така ще ти припаря под опашката, че ще ме помниш и в тоя, и в следващия казан, в който ще се озовеш!

  – Ами да направят и очилата да пропускат избирателно само тези лъчи, които могат призраците да понесат, а? Кажи ù това да напише! А аз ще се махна, но ще дойда пак! Вече не съм в изпитателен срок. Назначиха ме за постоянно. Пак ще се срещнем, пернат пуяк такъв! И внимавай с какъв тон ми говориш, разбра ли?

  – Я, Пата-Кюта Тута Фрута можел да говори нормално! – изсмя се Габриел и перата на белоснежните му криле се наежиха. – Къде ти отиде мишоидния шизоидин акцент? Или ни разиграваш театро, крастав краставичар такъв! Използваш думите на Мирабела, казани за едно нещо и ги прехвърляш като характеристика на стила ù, четеш я под лупа, пишеш пасквили в Комисията за защита правата на Съществата и Авторите и лицемерничиш, че уж ù помагаш. Не на мен тия номера! Нищо не разбираш от това, което тя пише, признай си, само слухтиш и чакаш тя самокритично да си посочи недостатъците! Тя чете денонощно, а ти четеш нея и после я плюеш. Само това знаеш! Ама така и баба знае!

  – На мен това ми е работата – да ù преча! За това ми плащат. И аз си я върша добре, не можеш да отречеш. Така че – чупка и млък!

  Дяволчето хвана проскубаната си опашка, сви я на питанка, после я разви, завъртя я предизвикателно под носа на архангела, изкиска се доволно и се разтвори във въздуха.

  – Това май беше неприличен жест! – каза Габриел, почервенял от ярост. – Това сукалче има наглостта да ми се подиграва! Каза ми „Чупка!“! Ще подам контестация в Страстбургер за език на омразата и предизвикателно поведение. Ще види той! Такава глоба ще му тръснат, че дълго няма да има хадески златни перпери, за да купува и дъвче зелените си люспести захаросани динозавърски езически мръвки. Ще види той!

  Габриел се отпусна тежко на креслото до масичката с нектара и гаврътна направо от каната половината от освежаващата напитка.

  – Уф! – изпъшка той. – Най-после си тръгна. Ама че напаст! Да влезе следващият!

  И ето, като по поръчка, въздухът се завихри и от него се подаде опашка с риж пискюл накрая, а след малко се появи и собственикът на опашката.

  – Габриел, добре че и ти си тук! – каза запъхтян Алибей и приглади ръба на левия крачол на панталона си, който се беше леко набръчкал. – Спестяваш ми едно видеообаждане. Трябва спешно да поговорим!

                                                                 Ухан, Свят Делта, февруари 2020

  Тай Уанг продължаваше да се вглежда във фъншуй монетата с изображение на символа ин-ян, която още се въртеше върху бюрото му. Джиа го беше запознала накратко с това, което се беше случило с нея и дъщеря им при милапидията, а и след това. Тай беше загрижен и зарадван от новината, че има вече не само внучка с многобройни аватари, но и един внук. Поскърби за другите, но умът му беше зает с Теорията. Няколко пъти се беше опитвал да се свърже с Бруно Висконти, но все безуспешно. Имаше нещо, което не му даваше мира.

Той погледна отново монетата, която сега кротко лежеше на плота пред компютъра. Метално кръгче с две половини – бяла и черна, с по една черна и бяла точка във всяка половина. И малка квадратна дупка по средата.

  „В черните дупки има точки на гравитационна сингулярност – там плътността на материята клони към безкрайност. А бялата половина? Също сингулярни точки, но с обратен знак – където не се поглъща материя, а се изхвърля? Дали времето в белите дупки тече обратно? И как може да бъдат засечени? Там би трябвало да има хоризонт на събитията, който не може да бъде достигнат от нищо. От черните дупки нищо не може да излезе, а в белите нищо не може да влезе. При нас хоризонтът на събитията е границата на предела на скоростта на светлината. Отвъд нея не можем да наблюдаваме нищо. Но какво има там? Скоростта на светлината при тях трябва да е началната величина, а не крайната. Значи може да бъде надмината. Най-ниската скорост при тях е скоростта на светлината. Изумително! Светът на тахионите? Митичните частици, които се движат със скорост, по-висока от тази на светлината? А Белите и Черните дупки може да са свързани по някакъв начин в точките си на сингулярност. Така информацията няма да се губи, а ще се възстановява. Изчезва в нашата черна дупка и се появява в тяхната бяла. Наблюдението променя резултата, но можем да установим какво е било състоянието на системата преди да е било извършено, ако проследим информацията, преминала през бялата дупка . Можем да видим със задна дата и двата пътя, по които е вървяла вълновата функция. Ако успеем да погледнем отвъд предела. Дали е възможно? Това трябва да бъде доказано математически“.

  Тай се пресегна, взе един лист и нарисува символа ин-ян на него. Изряза получения кръг и се вгледа в него. Черната и бялата точка бяха една под друга, на еднакво разстояние от центъра на кръга и ако той се сгънеше по перпендикуляра на правата, която ги свързваше, двете точки съвпадаха.

  Той смачка листа и бързо започна да пише. На екрана на компютъра му се заредиха символи и цифри.

  Джиа прибра подноса с чая от бюрото му и тихо притвори вратата.

   /Следва/

https://www.youtube.com/watch?v=V8FXWf0s7K0

https://www.youtube.com/watch?v=JEexIgFkMjI

Линк към осма част на Книгата "Приказки от Омагьосаната планина": https://otkrovenia.com/bg/proza/prikazki-ot-ii-chast-trayan-razbojnikyt

1. Анхиорнис (Anchiornis huxleyi) – изчезнал вид малки, пернати динозаври от семейство Archaeopterygidae, големи около 34 – 40 cm, с тегло към 110 – 250 грама. Повечето от перата по тялото им били оцветени в сиво и черно. Гребенът от пера на главите им бил червеникаво-ръждив със сива основа. Останалите пера по главите им били главно черни. Перата по крайниците и опашката били бели с черни връхчета