Видях, че от небето слизаше Ангел, който имаше ключа от бездната и голяма верига в ръката си; Той хвана дракона, древната змия, която е дявол и сатана и го върза за хиляда години; и го хвърли в бездната и го заключи и го запечата, за да не мами вече народите до свършека на хилядата години, след което той трябва да бъде пуснат за малко време.

                                                                           Откровение, 20-1

  Тъмнокос. Дясното му око черно, а лявото, кой знае защо, зелено. Веждите черни, но едната по-висока от другата. С една дума, чужденец.

                                       Михаил Булгаков, „Майстора и Маргарита“

                                                                  Омагьосаната планина

  На дъното на Рибното езеро в Омагьосаната планина няма дворец от злато и скъпоценни камъни и Синият дракон не живее там.

  Простодушните и добросърдечни обитатели на Планината бяха обвили с легенди езерото, което, в един прекрасен ден, отдавна-отдавна, от изобилстващо с риба и подводен растителен свят, изведнъж се беше превърнало в мъртво и запустяло – с обгазена, смъртоносна вода. После, също така внезапно, убийственият газ се беше оттеглил към дъното, а водата близо до повърхността отново се бе изпълнила с живот. Може би вина и заслуга за това имаха двете земетресения, които бяха освободили омагьосаната река дълбоко в недрата на планината – водата ú беше избила нагоре и беше отровила всичко в езерото. След време отново се бе върнала назад, из безкрайните подземни лабиринти, където дори и джуджетата на Разнобрад не смееха да стъпят.

  Жителите на планината продължиха да ловят риба в езерото, но не смееха да замръкват по бреговете му, защото се страхуваха от дракона. Пък и странни неща ставаха там нощем – виждаха се блуждаещи светлини, някакви хора в непознати, еднакви дрехи бродеха насам-натам, качваха се в тежко натоварени лодки с причудлива форма, стигаха донякъде навътре, а после изчезваха, заедно с лодките. И ако по някаква случайност се върнеха отново на брега, се изгубваха в една от дълбоките и мрачни клисури под Зли рид. Никой не излизаше оттам да разкаже какво се е случило. Планинците смятаха, че това са зли духове, помощници на дракона, паднали с него от небето над Юмрук скала.

  Неканените гости не си тръгваха, а потъваха из безкрайните рудни тунели под Планината. Сигурно не можеха да намерят пътя навън и блуждаеха години наред из безбройните пещери. Някои селяни се кълняха, че чували стонове и плач изпод земята, но никой не намери смелост да се спусне долу и да разбере откъде точно идват страшните звуци.

  Но планинците все пак не грешаха относно богатствата на дъното на езерото. Имаше там и злато – на едри, тежки слитъци, и по-малки кюлчета сребро, и скъпоценни камъни, и безброй украшения – огърлици, гривни, пръстени от благородни метали, златни монети, дори златни зъби, изтръгнати вероятно от множеството пленници на Синия дракон, и огромно количество малки правоъгълни хартийки с изписани на тях цифри – книжни пари. Грижливо опаковани в огромни дървени сандъци, те лежаха кротко на голяма дълбочина, хвърлени там от войниците в лодките.

  И само веднъж, след една жестока буря, която вдигна гигантски вълни и наводни цялото крайбрежие, размести пластовете на водата и после дни наред езерото изхвърляше мъртви риби и растения, селяните видяха знак, че дъното не е съвсем пусто. На сутринта, след като бурята утихна, повърхността му беше осеяна с белеещи в утринната дрезгавина листчета хартия, разпилени от един разбит сандък. Останките му се въргаляха дни наред по пясъка, недалече от Момкова скала.

  Вероятно Вернуш ковачът, който се събуждаше всяка година за три дни и беше ням свидетел на това, което ставаше край езерото, можеше да разкаже много неща, но той, както винаги, мълчеше. Планинците, свикнали с неговата неразговорливост, не му досаждаха с въпроси – дали от суеверие, или от страх, не беше ясно.

  И за друго бяха прави обитателите на Омагьосаната планина – Синият дракон наистина живееше в дворец, само че не на дъното на езерото, при тях, а далече-далече, през девет Книги, та чак в десета!

  “Черното Слънце” се споменава в археологически документ от 3 хилядната години пр.н.е., открит в югоизточен Иран. Това е стела на цар Нарам – Сина, която днес е изложена в Лувъра. На стелата е изобразен цар, който води войска в подножието на “Планината на Боговете”. Над планината се виждат две слънца – Черно и Бяло.

В едно историческо писание от Вавилон от 600 г. пр.н.е. се съдържа следният текст: “Над света стоят планини и над тях се ражда светлина. Над полунощните планини свети тъмното слънце, но очите на човека не могат да го видят… Бялото слънце дава дневна светлина на света. Тъмното слънце озарява нашата “вътрешност” и ни дава божествената светлина на познанието.”

                                                                                           rasper-bg.com/?p=484

                                   Замъкът Вевелсбург, Германия, Свят Гама, 1 май, 1945 г.

  Хайнрих Химлер пристъпи към средата на залата с мозайката „Черно слънце“, украсяваща пода. След него прозорецът автоматично се спусна надолу.

  Синият дракон прибра криле, започна постепенно да се смалява и скоро придоби вид на човек в черната униформа на служител на СС.

  Висок, слаб, с оскъдни мустачки над винаги стиснатите тънки устни, с оредяваща на широкото чело кестенява коса, малка триъгълна брадичка, и неочаквано кръгли, пухкави бузи под също толкова кръглите, малки очила с метални рамки, райхсфюрерът не се отличаваше кой знае колко от останалите офицери от „преторианската гвардия“ на Хитлер, както наричаха СС. Безразличие и твърдост, превъзходство и самоувереност – това бяха основните качества, на които трябваше да се научи всеки редови член на паравоенната организация, замислена да стане най-мощната и влиятелна сила в страната и в националсоциалистическата партия, възприела традициите на тевтонските рицари, йезуитите и японските самураи.

  Всичко това бяха цели на Хайнрих Химлер, но за Синия дракон нищо нямаше значение, освен едно – сферата. И онова опърничаво азиатско хлапе, което му я отмъкна изпод носа!

  Цялата добре смазана машина на немския Вермахт, СС и другите паралелни организации, лудостта на колекционери на украшения и произведения на изкуството, включително райхсмаршал Херман Гьоринг, считан за втория по влиятелност след Хитлер, кампанията по очистването на страната от „изроденото изкуство“ и създаването на специален „Музей на фюрера“ в Линц, както и на специална мрежа от хиляди агенти, изкуствоведи, търговци на антики и антиквари, златото и скъпоценностите на убитите в концентрационните лагери и заграбеното от окупираните територии по време на войната, безценните картини и произведения на изкуството, фалшивите британски фунтове, печатани в огромни количества, както и друга чуждестранна валута – всичко това бяха странични печалби. Главното беше сферата „Хамелеон“ и създаденият специално заради нея „Орден на синьо-зеления дракон“, съществуващ от повече от 40 века в Тибет, но получил истински разцвет в Хитлеристка Германия, където негов приемник стана тайното общество на нацистите „Туле“.

  Разноцветното кълбо, прилично на детска играчка, беше толкова желано от дракона, защото криеше неподозирана мощ и беше способно да обърне хода на историята на Световете. Него търсеше той, но явно не му беше съдено да го открие отново.

  Древният „Обединител“ се беше появил от нищото в средата на залата в Северната кула – точно над изображението на Черното слънце на пода – кръг с излизащи от него като тъмни светкавици руни на силата „совило“ или „зиг“. В центъра на залата, намираща се в центъра на триъгълния замък Вевелсбург, издигнат в центъра на селото със същото име, разположено в центъра на северозападна Германия... на Северна Европа, на тази Земя, на Световете.

Защото от Севера идваше всичко и на Север щеше да завърши! И Северът щеше да стане Център, а Центърът беше тук – в това на пръв поглед не особено забележително помещение, разположено точно над  „Тъмната Валхала“ – кръглата зала за ритуални самоубийства и бъдеща гробница на човека Химлер и неговите дванайсет най-верни сподвижници, също като дванайсетте апостола на Христос.

  Драконът трябваше да стане символ на Средищния дворец – не случайно имаше пета лапа в средата на корема си – нещо, което глупавите му, макар и многобройни като морския пясък потомци из Световете на Мрака възприемаха като уродство. Но това беше знак, той беше сигурен! Само да можеше да намери Сферата!

  И той се скри от неблагодарниците и от собствената си сестра, която го предаде, и се отдаде на търсене.

  Фуси, мъжът змия, Хайнрих Химлер, Синият дракон… нямаше друга цел и друга страст в живота си.

  И един ден чудото се случи! В залата на Северната кула се чу оглушителен грохот, подът се разцепи по протежение на черните пречупени лъчи и откри проход, който го отведе не само в друг Свят, но и в друга Книга – при странните, нарисувани персонажи от Омагьосаната планина, със скалата Юмрук и Вратата над нея, а също и при езерото между двата върха – Черният и Белият – чудесно скривалище за награбените богатства!

  Там вече си имаха кралица и придворен магьосник – един изкуфял старец, който също не беше от този Свят. Фуси се сдуши с тях и продължи търсенето – следите водеха натам, в Омагьосаната планина. Беше готов да претърси не само всички Светове, но и всички Книги, само и само да постигне своето!

Синият потръпваше от гняв и нетърпение – само да беше протегнал ръка тогава – и щеше да улови въжделеното, прилично на мираж щастие!

  Но след Сферата, също от нищото, беше изскочило момчето, беше я грабнало и беше изчезнало също така внезапно, както се беше появило.

  И всичко трябваше да започне отначало. Да се върне назад и да изпревари врага! Имаше някои вълшебни сили Драконът Фуси и знания – древни и могъщи като Света. И той започна, с помощта на новооткритата Врата да посещава слабоволевия Адолф Хитлер назад във времето, и използвайки комплексите и амбициите му, да го насочва и подготвя за постигането на целите си.

  Оказа се обаче, че с дребничкия, крещящ за щяло и нещяло, нервен и суетен властелин на света беше заложил на бита карта!

  Но не и с идеята за култа към предците, живели зад Северния полярен кръг в древната Хиперборея. Та нали той беше основоположникът на техния род – за разлика от лекомислените родоначалници на човеците – А-дам и Ева-Мария! Човешката раса носеше само зло! Хората змии трябваше да наследят Земята, вместо слабоволевите, порочни и алчни човеци! Но за тази цел му трябваше вълшебната сфера. Много му трябваше!

                                                          Фюрербункерът, Берлин, ден по-рано

  И не беше мит Обетованата земя, а реално място, и животът там беше прост и близък до природата, от която всички сме дошли, но някои от нас отдавна са прекъснали всяка връзка с нея. Окопали се в студените си каменни градове, отдалечили се от първоизточника и живеят като насън – в клетки, от които сами не искат да излязат. Самозатворили се с усещането за измамно удобство и трупат, ли трупат – вещи и спомени, знания и печал, победи и загуби... И все воюват, воюват! И за какво? Идва ден и разбират, че всичко е било напразно: една клечка кибрит, една глътка отрова – и от това тленно тяло, в което духът е бил затворник, не остава нищо! Или свистящият куршум – пратеник на окончателното избавление, дошъл да постави точка на един безцелно пропилян живот.

  А този, който твърдеше, че страната му е Третият райх¹ – Хилядагодишното царство от Откровението на Свети Иоан, лежеше сега във Фюрербункера си в Берлин, дълбоко под земята, като къртица, която не знае що е Светлина, но е прекарала цял живот в преследването и унищожаването на тези, които имаха сетива за нея или просто бяха виновни, защото се бяха родили в определена страна или от определена раса!

  Бедното, сляпо животинче, надарено по една ирония на съдбата с непосилна за плещите му власт, можеше само да убива, да убива, да убива… Страхът владееше това немощно, уродливо тяло и този объркан мозък, който вярваше и някак успяваше да убеди и последователите си, че в страната му царуват „всеобщо спокойствие и блаженство“ и че няма „ни болести, ни горест, ни стонове, ни тъжби, ни мъст, ни кръвопролития, ни ненавист, ни завист, ни престъпни въжделения между хората“. А в концентрационните лагери, осеяли като смъртни язви тялото на родината му – хаймат, умираха милиони и в газовите камери последният дъх, който поемаха невинните страдалци, беше задушаващо отровен. Също като идеологията – на повърхността с красива и вдъхновяваща мимикрия от думи, а отвътре – куха, прогнила и ужасяваща. Носеща смърт, а не живот.

  И последният, шестстотин шейсет шести път за Адолф, беше пътят на куршума, изпратен от собствената му ръка, под зоркия поглед на неговия зловещ наставник – драконът. А неговата Ева лежеше вече мъртва, погълнала отровата – неживяла, дишала години наред отровните изпарения от болната му амбиция и екзалтираните изстъпления на вечно незадоволеното му его, от разминаването на желания и възможности. Беше линяла тази нова Ева, бавно и неотстъпно, под унищожителната сянка на чудовищната му, изкривена, маниакална представа за света. Дали бе прозряла същността му, но притежаваща слаба воля, не бе успяла да се съпротивлява? Или просто бе хипнотизирана от неистовата му тяга към смъртта и разрушението? Или пък му беше негласен съучастник, другар, любовница, съратник – със собствени демони и непреодолимо влечение към самоунищожение?

  Сега това нямаше значение. Войната беше загубена за тях. Берлин беше в ръцете на съюзниците, Фюрербункерът беше отрязан от света.

  Драконът беше дошъл за последен път и остави след себе си мътна кърваво-димна диря, разнасяща зловоние на смърт и разложение. И един пистолет.

  И пистолетът гръмна.

  Погребаха това, което беше останало от телата им след изгарянето, отвън, в градината на Райхсканцеларията. Едем беше далече за тях – лелеян, но недостижим. Берлинската „райска градина“ приюти костите и пепелта им, но за кратко.

  А душите им? Кой знае? Вероятно витаеха вече в някой от безбройните кръгове на ада, без да могат да си намерят място дори и там! Изгубените души на две човешки същества, решили, че имат право да определят съдбата на Световете. И дори не знаеха, че броят на тези Светове е повече от 10 на степен 1010000000 – количество, необозримо за слабия човешки ум, пред което дори и всезнаещият статистик и преброител от Залата за наблюдения Байдзъ потреперваше в ужас и благоговение.

                                                                 Рибното езеро, Омагьосаната планина

  – Той какво прави тук?

  Разнобрад вече не се криеше под раздърпаната сламена шапка на Торбалан. Беше обут със същите бронзови сандали и облечен в широката, изпъстрена с кръпки роба на чудовището, но не изглеждаше непохватен и свадлив. Разноцветната му брада беше все така разбъркана и сплъстена, но в очите му се прокрадваше умора и страх.

  Алибей чак сега забеляза, че и магьосникът има хетерохромия, като Илинда, но неговата беше пълна, а не секторна – едното му око беше бледосиньо и студено, другото – кехлибареножълто и почти топло, но помътняло и и със спотаена болка в него, като на хищник, уловен и държан дълго в капан.

  „Емпус, обсебил човешко тяло“ , помисли си, потръпвайки, дяволоидът. „И когато са в чист вид, са отблъскващи и ужасяващи – дори за нас, касиопеяните, но този… Има нещо странно и чуждо в него! Не е типичен призрак. Те инстинктивно са предани на Емпуза и Света на Мрака, а Разнобрад явно действа самосиндикално и играе някаква своя игра.“

  – Аз го доведох – каза предизвикателно дяволоидът. – Нещо против?

  – Не този – каза отегчено Разнобрад. – Него го очаквах, архангелите си пъхат лъскавия ореол навсякъде, пък и вие двамата сте дупе и гащи – големи антагонисти, няма що! Питах т о й какво прави тук?

  Алибей се обърна и видя момъка, застанал на няколко крачки от тях. Беше снажен и с изправена като на воин осанка, в която се чувстваше спотаена сила. Косата му беше сламеноруса, почти бяла, очите – продълговати и ясносини, гледаха спокойно и безстрастно. Носеше прости, обичайни за жителите на Планината дрехи: бяла, избродирана с червен конец конопена риза, стигаща му до коленете, препасана с колан от кожа на див тур, широки панталони, боядисани в кафяво с извлек от дъбова кора и от коляното надолу подпъхнати в бели навои, също богато избродирани, които завършваха в леки обувки, изплетени от лико.

  – Ама как се е дегизирал! Когато го държах затворен в дървото, съвсем друг вид имаше! Отне ми десетилетия, за да разбера кой е в действителност. Но от това не стана по-сговорчив. Ей, крадец! Изчезвай оттук!

  – Тук съм, защото ме повикаха – отговори тихо момъкът.

– Така ли? – разпени се магьосникът. – И какво смяташ да отмъкнеш сега? За брошките ли се лакомиш? Да знаеш, няма да стане! Те са мои! И сферата беше моя, а ти я отмъкна. И изпод носа на Фуси си я свил преди това, мошенико! Знаеш само да крадеш! Казвай къде я скри?

  – Не съм я крил, старче! Сферата си има собствена воля. Отива там, където си поиска. Не знаеш ли, че в нея е вграден дъхът на самия Тай-и, а частта носи свойствата на цялото? Кой би могъл да ú заповядва?

  – Все нещо щяхме да измислим, нали? Щяхме да се разберем… – гласът на магьосника стана почти ласкав, а разноцветните му очи се присвиха  лукаво и алчно.

  – Не се и съмнявам – измърмори Алибей. – Понякога ми се струва, че ти си изобретил сделките с дявола.

  – Аз, ами кой друг? – озъби се Разнобрад. – Но стига сладки приказки! Дайте ми брошките!

  – Първо освободи сина ми, както се разбрахме.

  – Но не сме се разбирали да довеждаш куцо и сляпо с теб! Ако освободя сина ти, защо ще ми даваш брошките?

  – Винаги можеш да го вкамениш обратно. Джъд може да го размагьоса, но само за кратко – за три дни, не повече. Това не ме устройва.

  – Е, добре!

  Магьосникът вдигна ръце и над езерото се изви вятър. Той започна да маха и да мърмори нещо.

  – Времето! – каза най-сетне и бръкна в джоба на раздърпаната си туника. – Този, който владее времето, владее всичко. Трябва да ми благодарите! Ако не бях го вкаменил, досега да се е превърнал в мумия. Спасих му живота!

  Извади от джоба си малко сребърно звънче и го разклати.

  – Звукът! – продължи той. – Трептенето на въздуха, което усещат и на което се подчиняват Тъмните Същества. Много повече е от проста вибрация. Ако е с определена честота и посока…

Той вдигна високо звънчето, насочи го към скалата и отново го разклати. Над камъка с форма на човешка фигура се вдигна лека, сребриста пара. Скалата отдолу се размърда.

  – И накрая – тайната съставка! Джуджилейла я приготви. И тъй като беше подло и безсмислено убита от перперуна и компания, отнесе тайната в гроба. Ако не ми дадете брошките, свършено е с Вернуш! Ще го вкаменя пак и никой няма да може да му върне предишния облик. Само се застраховам! – хвърли той кръвнишки поглед към притихналия Алибей.

  Дяволоидът кимна.

  Разнобрад бръкна в другия си джоб и измъкна малка кратунка. Изкачи се на близката дюна и лисна оттам съдържанието ú върху вкаменената фигура.

  Дун се протегна и слезе бавно от грапавия камък.

  – Е, тате, най-после! – каза той. – Защо се забави толкова много?

/Следва/

https://www.youtube.com/watch?v=F0qoZfSo84o

1. "Третият райх – Хитлерова/Нацистка Германия между 1933 и 1945 г. За Първи се счита Свещената Римска империя на германската нация, а за Втори – Германската империя (1871—1918) и Ваймарската република. Третият райх нерядко е наричан „Хилядолетният райх“. Това наименование влиза в употреба след речта на Хитлер на партийния конгрес в Нюрнберг през септември 1934 г. „Хилядолетният райх“ на Хитлер се асоциира с християнския мистицизъм и с хилиазма в юдаизма. Хилядагодишното царство се споменава в Откровението на Св. Иоан Богослов.

Източници – Уикипедия, Андрей Низовски „ Съкровищата на Третия райх“

Разговор между Критиците дяволоид и ангел:

  – Измислих го! Как се огъва сфера. Първо…

  – Ама ти още ли мислиш за това? Ха-ха!

  – Смей се ти! Цяла нощ съм го нагласял. Начертах си дори схема. Няма само Тай и оня въшлив мишоид да драскат!

  – Ами това не е сфера. Прилича ми на спукана топка. Стига с тия топки, де!

  – А, не! Това е старата ми схема. Нали Дан Уинтър² смята, че Вселената има форма на додекаедър³! На мен ми заприлича на футболна топка с черни и бели петоъгълници и шестоъгълници, та затова.

  – Дан Уинтър? Кой е тоя? Измишльотини!

  – Значи, тъй като гравитацията изкривява пространството, а в точките на сингулярност тя е безкрайна, пространството там не може да издържи натиска и се пропуква.

  – Пропуква се, значи!

  – Да. И всичко от Вселената с Черната дупка изтича към Вселената с Бялата дупка. През тунела.

  – Чакай, нали беше футболна топка. Какъв тунел?

  – Ами затова ти казвам, че това е старата ми схема. А това е новата!

  – Прилича ми на пеперуда. Или на вятърна мелница. С четири криле. Не, пясъчен часовник е. По-точно два. Единият е напреки на другия.

  – Да. В хоризонта на събитията на бъдещето е Черната дупка, а в хоризонта на миналото е Бялата. Напряко са двете Вселени – вторият часовник. И за да се отиде от едната вселена в другата, трябва да се мине през сингулярностите. Чаткаш ли?

  – Е, и ти почна като Мишелъв и Пата! И ми пробутваш диаграмата на Крускал и Секереш⁴. Плагиат! Значи все пак са две вселените?

  – Дали са две отделни вселени или една от две части с противоположни свойства, е въпрос повече на терминология, струва ми се. Още повече, че отвъд хоризонта на събитията всичко е ненаблюдаемо и имагинерно за нас. Съвсем както го описа Тай.

– Да, де! Защо ми разказваш всичко това? Нека Мирабела си го напише! И Тай Уанг за какво е? Да рисува пясъчни часовници!

  – Ами той вече отлетя. Какво искаш – да прекосява пространството и времето и едновременно да рисува диаграми ли? Каквото нарисувал, нарисувал – аста ла виста!

  – Ами доколкото ми е известно, скоростта на светлината е пределна за нашата Вселена, а до Черната дупка е бая време. И хиляда диаграми може да нарисува!

  – Забравяш, че е феникс – магично Същество. Може да се телепортира. Нали до Хадес има Врати!

  – А,  да! А оттам до точките е един хвърлей!

  – Да, я! Може да може и сам да си направи Врата. Не слушаш ти батко си дяволоид. Тука има в кратуната. И мърда! Хи-хи!

  – Хубаво, де! Разбрах.

  – Радвам се, щото бях взел една футболна топка и смятах да я пукам. За повече нагледност.

  – А някой и друг пясъчен часовник не си ли взе? За повече нагледност. Не подценявай читателите!

  – Кои читатели? Хи-хи!

  – И пак имаме индекси под индексите!

  – Йерархия, брато! Като вселенската!

  – А, не! Стига толкова разяснения! Главата ми бръмна. Другото да си го каже Тай. Че ще вземе да се оплаче, че му ядем хляба!

  – Добре, де. Не му ща хляба аз! Млъквам.

2. Дан Уинтър – автор на книгата „Математика на сърцето“

3. Правилен додекаедър – многостен /платоново тяло/ с 12 стени, всяка от които е правилен петоъгълник.

4. Диаграма на Крускал и Секереш – в тази диаграма пространство-времето се разделя на две външни области и два района вътре в хоризонта на събитията, ограничени от сингулярностите на миналото и бъдещето: https://bgchaos.com/700/fractals/multi-time/%d0%b2%d1%80%d0%b5%d0%bc%d0%b5%d1%82%d0%be-%d0%be%d0%ba%d0%be%d0%bb%d0%be-%d1%87%d0%b5%d1%80%d0%bd%d0%b8%d1%82%d0%b5-%d0%b4%d1%83%d0%bf%d0%ba%d0%b8/