- Олекна ли ти? – питаше Насим, а тя повръщаше и изпитваше срам. Как беше влязъл? Той придържаше косата ѝ, сега го разбра и на моменти ѝ се мяркаха ръцете му, после бельото, с което беше облечена.
- Ах, ах, Найдена! – повтаряше арабинът и бършеше грима под очите на Найдена с някакъв грапав плат.
После я сложи да легне, оправи нейната завивка и тръгна към вратата. Отвън се чу лай на кучета.
- Разкажи ми приказка. - спря го гласът ѝ.
Той се върна и приклекна до нея. За първи път се притесни, от това че е толкова бяла. Нямаше една капчица кръв в нейното лице.
- Уф, уф, уф, момичето ми. – не спираше да я гали по раменете и да я гледа.
- Разкажи ми.
- Нямаш нужда от приказки сега, заспивай. Къде са родителите ти, сестра ти?
Не ѝ хареса, сякаш я съжаляваше, но и тонът му...
- Няма да заспя. Няма ги. Няма никой! Няма, не разбираш ли. – говореше тя без да може да отвори очите си.
Това упорство беше вероятно най-лошата нейна черта, но с времето... да, с времето той щеше да го заглади, успокоява ...