Като длани, разкъсани от тръните на отсечените акации започнаха да кървят и дните им. Изпълнени ту с вкуса на сладостта на залезите, стичащи се по върховете на бориките, ту с горчивината на изтръпналите есенни сутрини, които попарваха със слана всичко, до което се докоснеха.
Безмилостно време на горест и мечти. Жестоко предимно, заради смеха и надеждите на нищо неподозиращата невинност. За природата нямаше и помен от съмнение, че вървят най-естествено към своята вълшебна пропаст. Бездна – студена и зейнала, така естествена пред крачките им и така очевидна, че даже и сляп би подушил хладнината на разтворената земя. Изглеждаха твърде заети да преоткриват новата си реалност и това донякъде обясняваше липсата на инстинкт за самохранение.
Чакаше я, както винаги пред вече наполовина порасналата ограда. Ограда, която Надя през смях беше установила, че всяка хлопваща на мястото си тухла, я беше карала да диша като астматичка. "И до небесата да я вдигне баща ти, оградата не може да ме спре." Та ...