- Здравей!

- Аха...

- Как си?

- Мхм…

- Какво правиш?

- Не виждаш ли?

- Да бе, виждам…

- Добре тогава.

-  Ама защо…

- Защо какво?

- Защо се занимаваш с глупости?

- Защо да са глупости?

- А не е ли глупаво да сгъваш листи?

- Не, не е.

- Добре, какъв е смисълът на това, което правиш?

- Смисъл?

- Да, какъв е?

- Значи те интересува…

- Да, какъв е смисълът на тези хартийки?! Има ли изобщо смисъл да ги сгъваш?

- Ами... Всъщност нищо от това, което правя, няма смисъл... Никога... Дори и да има, това е за малко... Моят смисъл е променлива... Например смисълът на хапчетата, на мисленето, на музиката… Всичко е временно. В един момент изчезва.

- Тогава...

- Защо съм тук и прегъвам листчета? Ха, толкова ли не се сещаш?

- Не. Затова питам.

- Любов, приятелю, любов. Любовта е… всичко. За да обичам, не ми трябва смисъл. Никога няма смисъл в това да обичаш.

- Защо го правиш тогава?

- И ти го правиш. Всички го правят. Дали ще обичаш хамстера си, пуловера си или човека до теб - разлика няма.

- Защо говориш така? Как да няма разлика?

- Е, естествено, процесът на заобичване е различен. Но обичането е еднакво… Така един хамстер бива обичан като човек, а човекът - като пуловер. Всичко е привързаност.

- Може би си... хм, прав. Но защо си тук тогава?

- Ех, пак с тези листчета… Е, добре, ще ти кажа. И аз обичам. Обичам повече от всеки друг. Повече, отколкото обичам хамстери и пуловери. Повече, отколкото обичам... себе си. Но при мен... е друго. Естествено, любовта ми е споделена. Това ме прави най-щастливият човек на света! Наистина! Няма нищо по-хубаво от това да обичаш и да те обичат. Но... Не вярвам, че нейната любов е като моята… Пълна, искрена, чиста, изгаряща, несравнима… Мога да продължавам така до утре.

- Защо не вярваш? Не ти ли го показва?

- Напротив. Предполагам именно затова се чувствам така. Аз съм свикнал да бъда обичан (ако мога така да го нарека) по един начин… Като хамстер. Тази любов е всичко, но не и такава. Не вярвам на нея, не вярвам и на себе си. Защото е ново… Различно. И защото се подвеждам. Доста често при това…  Тя е... толкова красива... мила... умна... нежна... И съм сигурен, че не съм най-доброто за нея. Не мога да вярвам, че съм най-добрият.

- Е… Повярвай!

- Старая се. Наистина е трудно. Оставяш си горящото и обичащо сърце в ръцете на някого. Но ако той се опари... То пада на земята. В прахта. И естествено бива стъпкано, за да не се изгори някой...

- Аа…

- Питаше за листчетата. Много пъти сърцето ми е било стъпквано... Огънят много пъти е бил зверски изгасян. И всеки път, за да го достигна и да го спася, да го затопля отново, да му вдъхна живот, аз прегъвам листчета. Сгъвам листчета и правя цветя. Много цветя.

- Но сега… не е така? Не разбирам.

- Правя го сега, за да не се наложи да го правя изобщо. За да не падне. За да не боли. Но ако боли сега… С нея… И хартиените ми цветя няма да ме спасят.