Беше началото на март. Утрините още бяха мразовити и напомняха, че зимата не си е отишла. Още в ранните часове на деня комините в селото започваха да пушат като локомотив на влак. Ледени шушулки се спускаха от покривите на къщите, прилични на кристални остриета. По пътищата и тревата в градините все още имаше купчинки сняг, останали от последния снеговалеж преди два дни. Но въпреки всичко, слънцето изгря и блестеше с цялата си красота, а лъчите му галиха всяко дърво и поточе, за да им напомни, че студа си отива.
Точно в седем и половина, вратата на къщата на баба Мария се отвори. От там излезе една жена на малко повече от седемдесет години. Беше облечена с най-хубавите си дрехи. Винаги казваше, че човек трябва да изглежда така, че дори и да му е криво на душата, никой да не го разбере. А според нея доброто облекло и ведрата усмивка, която прикриваше цялото ѝ нещастие, бяха съвсем достатъчни. Загърна се хубаво в плетената си жилетка, която беше направила сама преди няколко години. Оправ ...