Аз бях следващият наред да разказвам. Моята история. Чувах покашляния от събраните в притъмнената църква, столовете, на които седяха, проскърцваха. Притеснявах се. Изправен, с амвона отпред и разпятието зад мен се чувствах самотен пред вторачените в мен очи. Чудех се как да започна.
Началото е най-трудно. Веднъж като набере смелост човек и си отвори устата думите сами идват и историята се развива от само себе си. Честно казано не бях подготвен. Разказът ми нямаше сюжет. Отправни точки – да, но не и сюжет. Всичко беше импровизация.
Покашлях се нервно и започнах с леко треперещ глас. Да рисувам пред очите им красива картина с елементи на драматизъм. Действието се развиваше с подходящи темпове. Публиката беше увлечена, усещах го. Стана им интересно. Не; започнаха да осъзнават, че става нещо особено, нещо много повече отколкото бяха предполагали да се случи в тази скучна неделна вечер.
Насърчен, започнах да разказвам по-изразително, да правя драматични паузи, да извисявам и после снижавам ...