Но вратата проскърца, в стаята нахлу ивица дневна светлина и на прага изненадващо застана момичето.
- Е, добре, скъпи, разкрита съм! - тя насила показа зъбите си и продължи смело навътре. - И без това смятах да се махна от това проклето място. - Изкикоти се със смях, който не познавах; - Прекалено популярна станах в последно време!
Приближи до леглото, старателно се погрижи да прибере изрезките отново в папката и изрече с многозначителен тон:
- Напускам те. Сега се качвам на обедния експрес, за да избягам от тази клоака! Ще отида някъде надалеч, където няма да си спомням за нея и теб! Всичко оплесках. Но дотук с грешките. Ще започна нов живот, в който няма място за простаци и забутани градчета.
Тя се засмя насила и някак си горчиво.
- Стига сантименталности. Достатъчно си навлякох беля с тези изрезки!
Беше показала ноктите си. Днешният лов приключи, трофеят - прибран, всичко щеше да започне отначало.
Убия ли някога някого, помислих си, сигурен съм, че това ще е жена. Много упорити и лицемерни мъже съм срещал, мъже, криещи истината, които не искаха да я разкрият пред никого, но колкото лицемерни да бяха, те си оставаха хора. Винаги нещо ми подсказваше, че ако натисна с подходящ лост на подходящо място, истината ще се открие. Не бях виждал обаче подобни жени с такъв израз на лицето като Натали, готови да те умопобъркат и смажат заради удоволствието от лова. Да те сдъвчат и изплюят на улицата като поредното драже дъвка.
Погледнах Натали в лицето и осъзнах, че сгреших още в началото. Още в момента, когато я съзрях на гарата, невинна и безпомощна. Успяла е да пусне мрежите си върху мен и да превърне лова в безкрайно пиршество най-вече за себе си. Сега тържествуваше и береше плодовете му.
- Искаш ли да знаеш истината - възкликна тя. - Сега ще я научиш!
Започна непринудено, сякаш имаше за цел да разкаже една историйка - за добрата фея и лошите чичковци, опитващи да ù сторят зло.
Единствено дете на заможни родители, Натали постепенно се превърнала в звяр, готов да разкъса всеки, за да постигне целите си в живота. Винаги искала прекалено много заради ослепителната си физика - начинът на живот изисквал средства и тя ги набавяла както знае и може - като продава тялото си на тълпата баламурници, навъртащи се около красавицата. И така до неприятната засечка в ловното оръжие - смъртта на болния от сърце професор. В този момент се превърнала в жадувана от мнозина плячка, но не подценила ситуацията. Изгорила всички мостове след себе си, опита да започне отначало, ала старите привички се бяха обадили в неподходящ момент. Сега нямаше връщане назад и искаше да забрави всичко и всички.
Седях и наблюдавах момичето вече цял час. Знаех, че ако поиска, може да си тръгне начаса, без състрадателни сцени и дълги раздели - тя ги мразеше вдън душата си. Знаех, че нашата любов щеше да трае вечно, ако е истинска. Само че при нея тя беше поза, примамка от хранилка, която час по час подава на жертвата, с надежда да не налапа ръката, за да има и за другите. С три думи - просто лов на баламурници. Помислих си, че връзката ни, макар и кратка, подейства странно и на самия мен и сега се молех навън да се заоблачи и да завали проливен дъжд. Бях закопнял за дъжд. Подобно на онзи дъжд от нашата първа среща на гарата. Дъжд, който да измие мръсотията, да изчезне всичко дотук и да започнем на чисто. Знаех още, че това са фантасмагории, но страшно ми се искаше, въпреки всичко Наталия да не си тръгва от мен.
- Сега ние ще се разделим завинаги. Не трябва да идваш на гарата - промълви през стиснати устни. - Едва ли ще се срещнем някога. И по-добре. Нещастници като теб с лопата да ги ринеш.
Накрая заряза примерния тон и закрещя с цяло гърло, разбивайки на пух и прах досегашните ми представи за порядъчно момиче:
- Такива мекотели като теб трябва да се държат в музеите. Кой знае за какъв дявол изобщо те срещнах?!
Дълго стаената злоба на Натали към света намери отдушник във виковете и крясъците на мнимата влюбена. Сетне уморено затвори очи и на глас повтори - Не е нужно да идваш да ме изпращаш...
Сякаш нещо се скъса в нея.
Не дочака отговор, считайки моето мълчание за несъгласие. - Е в крайна сметка, ако искаш, ела до автобусната спирка. Но и за двамата е по-добре да се разделим сега!
Някаква струна в нея трепна, изтръгна се стон, който по-късно в дъжда щеше да се превърне в музика.
За последен път вървяхме в една посока към автобусната спирка, небесата ме бяха послушали, лееше се ураганен дъжд, но ние не му обръщахме внимание. Крачех мълчаливо, опитвайки се да намеря повод да я задържа, независимо от цената. Обичах я такава, каквато я бяха направили обстоятелствата и хората. Нарочно ми крои тия - набивах в главата си - сега ще се врътне и ще тръгне обратно, но думите ù ми тровеха съзнанието като лошо написан текст на песен под музиката на дъжда. Наблюдавах я, докато вървеше грациозно, въпреки кишавото време. И сега градските хлапетии щяха да свирукат след нея...
Автобусът дойде претъпкан, едва намери място за себе си и чантата в единия край до облечена просто женица. Не махна с ръка, изчака да тръгне, метна оня мълниеносен поглед към мен, който познавах отпреди . Видях непресторената вина в очите. Вина за сполучливия лов, но и за пропуснатия житейски шанс. Може би някога някъде все пак щяхме да се срещнем отново...
Прибрах се разнебитен и мокър до кости в квартирата. Тук всичко напомняше за нечие отсъствие, стаята сега отчаяно крещеше от самота, а дъждът барабанеше по перваза на прозорците. Легнах с дрехите, за последен път да опитам да вдишам нейните аромати. Стори ми се, че измина цяла вечност, преди да се почука и през вратата да се вмъкне позната мокра фигура. Чух треперещ, нежен гласец, нямащ нищо общо с гласа от изминалите часове:
- Върнах се. Не може просто ей така да се сбогуваме.
Ловът приключи с променлив успех. Похитителят не криеше своите чувства към жертвата. В крайна сметка, помислих, всичко е добре, когато завършва добре.
Пресегнах и я претеглих към себе си, мокра, но топла.
Следобед, когато се събудих от просъницата, изпаднал след всичко преживяно, от нея нямаше и следа. От дъжда също. Навън грееше слънце, а на масата лежеше бележка, написана с познат калиграфски почерк: Не съм толкова лоша, колкото ме представят хората. Нали във всеки от нас се крие искрица любов. Сбогом завинаги - Натали.
Дошла бе да се сбогува по свой начин, независимо от трудния път, извървян не само към мене, а и към самата себе си. Забравила, че е тръгнала на лов, ненадейните чувства я намериха неподготвена, независимо от опита с мъжете. Сега навярно щеше да ме сравнява с всеки следващ, да търси приликите и разликите, за да открие пътя към илюзорното щастие. Щастие, което разбираше по свой начин и се бореше със зъби и нокти за него. А накрая, когато го достигне, да остане без сили. И отново, и отново...
А как се развиха събитията по-нататък?
Животът не позволи ловът да продължи безконечно. Попаднах в лапите му, ожених се, имам щастлив брак и добри деца. Само споменът за Натали остана завинаги в мен. Понякога, когато вали и дъждът се стеле като пелена над града, прескачам до гарата да си припомня цялата тази наша история. Обичам музиката на дъжда, тя ми налива сили в краката и ме кара да бързам към онова място, където я срещнах за първи път. Кара ме да се превръщам в ловец на лисици в несъществуваща гора. Във въображаем лов, далеч от хорски погледи и приумици. За да бъда щастлив и истински.
А всичко земно - в мен - да боли.
Като за край.
И за начало.
На истински лов.
© Янко Todos los derechos reservados