Нека за начало да уточня, че това е измислена история, и оттам да продължаваме. Запознах се с Делтапланериста във  Варна – поне това беше името, с което се представяше тогава; нещото, което си спомням най – добре. Бях се завлякъл в морската столица да търся персонажи за романа си, защото не бях ги открил във Филибето. Тръгнах да обикалям по улиците, но най – често отсядах в кръчмите, където след първите две питиета всички ми изглеждаха подходящи за герои.Не разбирах много това, но не ми пукаше особено.

Както да е, Делтапланеристът умираше да говори за Космоса. Мъжът броеше останалите като невежи и земноводни, а себе си за чудак и всезнайко.

И тъй, бях пил повече от обикновено, когато се появи той. Имаше 12 свободни места, но този тип седна до мен на бара.

– Аха! – каза той. – Гледа ли онази вечер по телевизията? Не сме сами в Космоса. Искаш ли да се запознаеш с тях?...

– Слушай – отговорих аз, – сигурно е страхотно. Но не гледам телевизия вечер. Сега ме остави да пия спокойно.

– Доколкото разбирам, ти не си от ония , които не вярват в нищо. Не ме интересува дали  има или няма живот в Космоса – чу се гласът му. –  Искам просто да вярвам ! Това е както при делтапланера. Вярваш, че никога няма да се разбиеш на земята.

– Да. Добре!

– Само пияница може да ме разбере. Другите нищо не схващат.

И продължи да бъбри безкрай. Слушах го известно време, но скоро загубих интерес, той го разбра и се премести другаде.

На следващата вечер обаче Делтапланеристът ми липсваше. Потърсих го в същото кръчме. Нямаше го. И така на следващия ден. И на по – следващия. И след това...

Минаха седем – осем дни.

Най – после го открих. Седеше на бара сам и умълчан.

– Ще се самоубия. Ще си прережа вените.

– Много боли – отрязах го аз. – Не го прави.

– Доказаха, че няма друг живот в Космоса.

После ми каза, че предугаждал, че ще живее още няколко часа  и утре ще се разбие с делтапланера в скалите. Усещал, че утре е неговият ден.

Утре и утре, утре. За мен всяко утре беше едно и също. Но не и за него. Изправи се до мен и каза :

– Утре ще завърши голямата игра. Това е краят. Вече не вярвам в нищо.

Ръкува се и излезе. След него излязох и аз. Времето беше тихо, нищо не предвещаваше буря. Помислих си, мамка му, този тип е свестен. Оригинален по свой начин.  Не се плашеше от смъртта. Умееше да живее,  и да умре.

На другият ден следобед се изви страшна буря. Чудех се къде ли е Делтапланеристът, дали лети над морето. Научих скоро. Беше се разбил в крайбрежните скали по време на бурята, реакциите му били забавени. Карамба! Да полетиш като Икар! Никога не бях виждал нещо по – просто и по – тъжно! Сега имаш някого, за който да пишеш, казах си.

И морето, и небето, скалите, и мъжът, и аз бяхме навсякъде.