Онези моменти, когато искаш да кажеш толкова неща, а думите са неуловими. Когато чувствата преливат от всеки съд, където си искал да ги побереш и давят гърлото ти. И се опитват да избият през очите те, но ги натикваш обратно, с усмивка, и слагаш огледалните си очила. А в тях не се отразява причината и точно това те кара да мълчиш още повече и да преглъщаш. И пак да търсиш думите, в 10 излишни чернови, и пак да зачертаваш, защото ти се струва малко. Всичко ти се струва малко. И изглеждаш малка, смалена, невидима. Точка. Изгубена на белия лист на Съдбата. От която се опитваш да крадеш. Знаци, думи, смисъл. За да преначертаеш написаното за теб. Според душата ти. И според всичко онова, което продължава да прелива от теб.