Да се изпикаеш на закона
Размотавах се по шорти. Беше 9 сутринта. Навън имаше мъгла. От онези смърдящи на кал и бензин софийски мъгли.
Направих си кафе и пуснах телевизора. Боже! Какви крака има тази водеща. Знаят, че сутрин мъжете имат ерекция, а пускат водещите с чорапогащничета и къси полички. И те, докато говорят със скучните си гости, не се свенят да ги изпънат и покажат.
Не ми се слушаха лъжите на поредното незнайно по какъв начин издигнало се до властта политическо джудже, което утре никой няма да си спомня. Пуснах си музика. Сипах си малко уиски.
"lover, lover, lover... come back to me!" - припяваше Леонард Коен.
Изпуших няколко цигари. Усилих музиката и влязох да си взема душ.
Снощи ми провървя в казиното. Бях толкова пиян, че предсказвах числата, беше някаква магия. Това не беше обикновено. Рулетката се въртеше, топчето подскачаше лудо. Постоянно удрях моите числа. И постоянно крупието ми носеше водка. Отидох с последните си 40 лв., а се прибрах с над 300 лв. До мен играеше някакво младо копеле. Не му вървеше. Изгуби всичко. Бил съм на негово място. Веднъж го пратих да купи по кутия цигари докато играя. Момчето се върна с цигарите и точно ресто - честен комарджия.
И така. Днес имах пари за харчене. Маратона започва! Глътнах няколко ксанакса, все едно бяха бонбони. Напръсках се с парфюм, облякох се и духнах.
Цял ден обикалях насам-натам. Обикалях по магазините и почивах в заведенията. Купих си едни дънки, които по-късно изгубих. Вероятно съм ги забравил в някое заведение.
Стана следобед. Бях се озовал близо до Съдебната палата. На стълбите стоеше някакъв циганин.
- Амала! Дай една цигара! - помоли ме той.
- Ето... - никога не отказвах цигара. Солидарност към всеки пушач без значение от вярата и етноса.
Пикаеше ми се много. Бях изпил доста течности. Свих на "Позитано" и започнах да се облекчавам. Изтръсках се внимателно и помолих една минаваща покрай мен дама да ми услужи с кърпичка. Голям чистофайник съм! Тя погледна надолу към члена ми, но само за секунда и ме подмина. Надявах се, че се възмути заради обноските ми, а не заради видяното. Второто би наранило достойнството ми. Тъкмо си вдигнах ципа, когато една ръка се стовари на рамото ми.
- Документите, моля!
Ченгетата не те оставят дори да се изпикаеш на спокойствие.
Започнах да ровя из джобовете си, но се оказа, че за пореден път съм си изгубил документите.
- Е, голяма работа. Вие нямате ли си друга работа?! Вървете да хванете някой крадец на детски колела или да сваляте котки от дърветата. - казах на полицая и го бутнах, за да си тръгна.
В следващия миг ръката ми беше извита под странен ъгъл във въздуха. Замалко да целуна асфалта, но ловко прилепих зачервената си буза към калния асфалт. И така с извита ръка, притиснат от коляното на полицая лежах на земята, а до мен имаше едно лайно. Лайното ме гледаше и сякаш и то беше възмутено. Белезниците щракнаха. Полицая ме вдигна и ме поведе към патрулната кола. До мен седна ченгето, което беше с него на смяна. Ясно - ще изям няколко лакти и тупаници по път за районното.
- Браво, момчета. Хванахте серийния пикльо.
Заведоха ме в районното. Дежурния направо се изхили.
- Какво да го разпитвам, за това как се е изпикал пред Съдебната палата ли?!
- Беше отстрани, господин началник... - уточних аз.
- Ти млъквай.
Подписах разни документи. Че не са ме пребивали, че признавам провинението си. Дребно хулиганство - 24 часа в ареста. Взеха ми нещата. Помолих да ми оставят цигарите, защото до двадесет минути без цигари вече ще съм полудял.
- Бе, тука да не ти е хотел?! - попита полицаят, който ме поведе към килиите. Излязохме от стаята на началника и ми довери:
- Спокойно, после ще ти ги донеса. За първи път ли ще лежиш в ареста?
- Да, за първи път. Но едва ли ще е за последен... полицейска държава! - отговорих аз.
Полицая се засмя и продължихме.
- Това тук е Ахмед. С него ще си правите компания. Влизай.
- Абе, вие всичките ли се казвате "Ахмед"?! Селям алейкум... - заговорих мургавия арабин, който лежеше на металното легло.
- Алейкум... - отговори той.
- От къде си? WHERE ARE YOU FROM??? WHICH COUNTRY. DO YOU SPEAK ENGLISH?
- Английски не говори много. - отвърна той. - аз съм от Ирак.
- Шиит ли си или сунит?
- А...аз шиит, не суни...
- Добре. Вие сте малко по-кротки.
Познавах много чужди култури, поназнайвах и за арабите.
Ахмед ме помоли за цигара, когато ми донесоха кутията. Бяха минали цели четири часа, аз вече изтрезнявах и стоях без цигари. Много бях изнервен.
- Ахмед. Можеш ли да спреш да миришеш? - започнах да се заяждам с моя съкилийник, който беше изминал хиляди километри от разбитата си държавица, само за да дели днес килията с мен. - Ахмед, обичаш ли бекон?
Ама че шибана работа. Не можех да го дразня, защото почти не разбираше български. На всичко отговаряше с "Да, да".
По едно време Ахмед започна да кръжи нервно. Оказа се, че му се сере. Дежурните вече си почиваха. Ахмед си свали анцуга и тръгна да сере в ъгъла.
- ХАРАМ, ХАРАМ! Харам, Ахмед. "Забранено", "забранено!" разкрещях му се. Ахмед ме разбра, вдигна си анцуга и започна да крещи и пелтечи на арабски. Дойде един полицай и го заведоха да се издриска.
- Прекалил е с лютите сосове в дюнера - докладвах аз на полицая, а той започна да се хили.
Ако полицаите преценят, не си длъжен да лежиш пълните 24 часа. Сутринта на смяна дойде една полицайка. Помолих я за кафе. Тя ми донесе, да не повярваш. В тази жена виждах надежда. Макар и полицайка, макар и силно еманципирана, тя си беше жена. Със сигурност беше по-мекушава. Разказах ѝ какво съм се провинил и я попитах дали мисли, че заслужавам да стоя още при Ахмед.
След два часа ме пуснаха. Върнаха ми телефона, парите и другите вещи. Влязох в казиното, което се намираше срещу участъка и изгубих почти всичките си пари.
© Чарли Todos los derechos reservados